Прическата

– Голяма суша имало! Какво да кажем ние от пустинята! – чудеше се Мрънкалото. – Поне няма да се удавя!
– Не съм те питала, но можеш ли да плуваш?
– Що за въпрос! Нали се запознахме на морето!
– Но ти тогава не пожела да поплуваме заедно.
– Защото щях да си разваля прическата! Някоя вълна щеше да я залее.
……….

– Прецаках си прическата, заради теб! Можеш ли да плуваш, можеш ли да плуваш… Мога. И какво от това?!
– Ще си направиш нова прическа.
– Да, но сега приличам на водорасло. Къде в пустинята да търся фризьор?! Не съм си развалял косата от хилядолетия!
– Аз ще ти я направя.
– Можеш ли?
– Ще се опитам.
– Ще се упражняваш върху мен!
– Няма страшно. Ако не ти хареса, ще я развалим и ще опитаме пак.
– По – добре тренирай върху някой кактус.
– Но с дълга коса си много по – красив! – изненада се Афродита.
– А с помпадура съм бил грозен ли?
– Не. Но сега ми приличаш на рокаджия.
– На кого ти приличам?!
– На Ян Гилън.
– Стига, бе!
– Защо не зарежеш помпадура?
– Не мога! Запазена марка ми е.
– Направих прическа на един кактус. Сполучлива е.
– Видях. Горе, долу… добре е. Но представи си, че кактусите генетично се променят и всички започнат да растат с помпадури. Пустиня с помпадури. Ужас!


……
– Прекрасни са! – възхити се Афродита.
– Прекрасни!!! Не виждаш ли, че са кръстоска между кактус и царевица! Имат коса, имат бодли, но нямат зърно и цветове!
……..
– Нова прическа – нов мъж!
– Нов мъж?!
– Визуално! Иначе си пак ти. Все едно аз да се изруся.
– Да се изрусиш?! Защо ще се изрусяваш?!
– За разнообразие. За да излезем от шаблона.
– Това не го разбирам. Аз, откакто се помня, съм все с моята си прическа. Тя си е част от мен.
– При жените е друго. Ние харесваме експериментите.
– Тогава си направи зелена коса на жълти точки.
……..

– Ти ли си това?!
– Видя ли!
– Какво?
– Не можа да ме познаеш.
– Познах те! Но ми приличаш на нещо…
– На какво?
– На торта.
– Значи съм сладичка.
– Хм. Ако аз си направя ванилова коса с ягодки, ще приличам на сладолед.
– Направи си! Ще е много забавно! Тялото ти ще е фунийката.
– Да не съм луд!
– Да си върна ли старата прическа?
– Не още.
– Добре. Значи тази ти харесва.
– Не ми харесва, но щом на теб ти харесва, може би ще свикна. Добре, да обобщим. Правиш ми старата прическа. Ти си оставаш с тази. Кактусите са без прически.
— Както кажеш. Ти си главата на семейството. Но може ли да те снимам с дългата коса, за спомен.
— Може.
— Много си забавен!
— Такъв съм.



— Трябва да правим малки щуротии понякога, за да преборим стреса. – каза Афродита.
— Стреса? Какъв стрес? Аз нямам никакъв стрес.
— Все пак се нервираш понякога.
— Не се нервирам. Няма да оправя света. Ти нервираш ли се? Изпадаш ли в депресия? Имаш ли паник атаки?
— Когато съм с теб, съм спокойна. Имам си дом и семейство, какво повече да иска една жена?
— Кариера. Да се развиваш професионално. Може би искаш да си артистка или певица? Можеш ли да пееш?
— Не знам. Тананикам си понякога. А, ти? Виждам те като рокаджия.
— Харесвам рок, но на кого да пея? На кактусите ли?
— На онези седем милиарда.
— А, не! После да не мога да се отърва от почитателки. Предпочитам си спокойствието.
— Виж, вместо да експериментираме с реални прически, намерих компютърна симулация. – показа вариантите Афродита.
— Не, не не! Това е друга жена! Аз те харесвам с черния кок!

— Това вече сме ние! 🙂

 

 

 

Вселената

 

– Не мога да заспя. – каза Мрънкалото.
– Защо?
– Някъде избухва Свръхнова, някъде огромна черна дупка засмуква цели светове в себе си.
– Това ли те тревожи?
– То си е за тревожене.
– Е, няма как, да спреш засмукването.
– Точно това ме тревожи.
— Скъпи, Вселената се оправя прекрасно и без нас.
– Мислиш ли?
– Да. Това са процеси, които не можем да управляваме.
– Знам. То затова е такъв хаос. Вселената дошла от нищото. В началото била малка точица, после избухнал Големият взрив. Още тогава всичко се е оплескало. Какво представлява нищото и как изглежда, никой не може да каже. Дори и аз. Даже не мога и да си го представя. Но умниците казват, в началото е било нищото. Откъде знаят?
– Не се вълнувай, скъпи! Живей за мига!
– Живея за мига, но всичко можеше да е по друг начин. Първо бих махнал черните дупки. Откъде, накъде ще ме засмукват?! После ще махна Свръхновите и звездите джуджета. Също и всякакви комети, метеори и астероиди. Също и планетите, на които няма живот. И всякакви газове и тъмна материя.
– Скъпи, но тогава от Вселената нищо няма да остане!
– Само най – необходимото. Слънцето и Земята.
– И няма да има звезди. Само черно небе. Страшно е, не мислиш ли? А сега, когато погледна, все си мисля, че някъде горе, има едно Мрънкало и една Афродита, които гледат насам.
– Второ Мрънкало няма. Това съм сигурен. И Афродита няма. Ти също си единствена.
– Не се притеснявай за Вселената. Тези процеси протичат бавно. Ние няма да сме живи.
– Точно за това се притеснявам. Слънцето ще ни изгори и ще ни погълне. Абсолютна простащина! За какво е тогава, цялата борба за живот?!
– Не го мисли. Утре ще си направим палачинки с мармалад, ще пием кафе, ще си играем с децата и всичко ще е наред.
– Ако не си ти, сигурно ще умра от притеснение! Тези черни дупки ме побъркват!
– Защо мислиш само за тях?
– Мисля за много неща. Прекалено много катастрофи във Вселената и на Земята също.
– Ние живеем между другото. Твърде крехки сме. Няма смисъл да се борим с природните явления. Те просто се случват.
– Знам това. Понякога светът ми изглежда страшен и чужд. А ти си топла. Усещам дъха ти. Виждам очите ти. Мога да те докосна. И тогава забравям за Вселената.

Рекордът

 

– Имам около 7 милиарда харесвания във фейса, но това е съвсем естествено. – каза Мрънкалото.
– А аз нямам нито едно. – каза Афродита.
– Важното е аз да те харесвам. За какво са ти другите?
– А на теб за какво са ти 7 милиарда?
– За нищо. Представяш ли си, да започна да отговарям на всеки? Веднага ще пропадне светът.
– Защо?
– Защото няма кой да посочва несъвършенствата.
– Вярно. Съвсем забравих за работата ти.
– Преди спях под кактуса, сега спя до теб. Сега е много по – хубаво, защото двамата сладко си хъркаме.
– Да. Друго си е да спиш до световно известен мъж.
– Така е. Но само ти имаш тази чест.
– Много съм ти благодарна за това! Защо не направиш някаква интересна машина или начин за безплатно електричество, или производство на питейна вода?
– О, много е скучно това! Да ги измислят другите, а аз ще им обяснявам, защо не им се получава.
– А ако им се получи?
– Стават и случайности.
– Да смятам ли, че мърморейки, допринасяш за човешкия прогрес?
– Очевидно е. Нали ти казах, че имам 7 милиарда почитатели.
– Да не са 7 милиарда хейтъри?!
– Какви ги говориш?! Съмняваш се в мен ли?
– Не. Просто ти се възхищавам. Вече имаш 7 милиарда и един почитатели.
– Благодаря! Това си е за Гинес! Мисля, че трябва да отпразнуваме рекорда по някакъв начин. – каза Мрънкалото.
– По какъв?
– Не знам. Ти кажи!
– Никога не съм се замисляла, как се отпразнува рекорд.
– Можеш да ми направиш палачинки.
– Не става. По този начин ще празнуваш само ти, а аз ще работя.
– Така е. Тогава предлагам и двамата да не работим. Така ще го отпразнуваме. Аз цял ден няма да търся несъвършенства, а ти цял ден няма да готвиш.
– И какво ще правим?
– Можем да поспим под някой кактус.
– Всички кактуси са еднакви. Дай да поспим под най – близкия.
– Не са еднакви. Някои са по – големи, а някои по – малки. Някои цъфтят, а други не. Бих ти препоръчал, да намерим кактус цъфтящ в розово.
– И къде ще го търсим?
– Как, къде?! В пустинята!
– Иска ми се нещо нестандартно. – каза Афродита.
– Сетих се! Да играем на войници!
– Как се играе?
– Нареждат се клечки. Аз целя твоите, ти целиш моите.
– Много е детско.
Мрънкалото се замисли.
– Можеш ли да караш мотор?
– Мога. – каза Афродита.
– Ще поръчам два. Ще ни ги докарат с дрон. Ще караме до Голямата скала. Който стигне пръв – печели.
– Какво печели?
– Не знам. Важна е тръпката.
Дроновете доставиха двата мотора. Резервоарите им бяха пълни. Мрънкалото и Афродита дадоха мръсна газ и отпрашиха към Голямата скала. Мрънкалото позволи на Афродита да победи, защото я обичаше. Зад скалата имаше изненада. Басейн с два шезлонга, два чадъра и два студени коктейла.
– О, скъпи! Обичам те! – каза Афродита.
– Знам. – каза Мрънкалото.
– Разтапям се, като леда в чашата. – каза Афродита.
– Течна ли ще станеш?
– Не, това е метафора. Искам да кажа, че ми е хубаво.
– 7 милиарда и един отгоре, съвсем не са малко. – каза Мрънкалото.
– Къде го прочете това?
– Във Фейса. Къде да е?
– Няма значение. Важното е, че сега сме в басейна и ни е хубаво.
– Съвсем лесно е, да зарадваш жена. Но само аз зная, как да го направя. – подчерта Мрънкалото.
Афродита отпи една глътка от коктейла и се разтопи.

Чуждият мъж

 

– Има някакъв фризьор, който може да прави само една прическа, но не мога да го открия! – ядосваше се Мрънкалото. – Накъдето и да погледна, все брюнетки с кок!
– Тъкмо и аз мислех, да си направя такава! – каза Афродита.
– Но ти си с такава!
– Така ли?! Не знаех!
– Не се прави, че не знаеш?! На главата ти е! Кой е фризьорът?!
– Ами… Един ИИ.
– Къде живее?
– Не знам.
– Къде работи?
– Ами… пътува в различни градове.
– Ще го пипна аз! И тогава ще прави само руси с кок!
……..
– Виж ми новата прическа! – каза Афродита.
Мрънкалото гледаше като треснат.
– Какво си направила?!
– Синя коса помпадур.
– Не мога да те позная!
– Чудесно! Ще си имаш нова жена. Смених си фризьора. Нали предишният не ти харесваше?
Мрънкалото се хвана за главата.
– Ти представяш ли си ме със синя коса?!
– Не. Но си те представям с розова.
Тук Афродита дълго се смя.
— Жените не гледат само външността?
– А какво гледат?
– Всичко.
– Но ти ме гледаш само в алаброса!
– Не. Имаш хубави очи.
– Подиграваш ли ми се?!
– Нали каза, че като се погледнеш в огледалото, виждаш съвършенството.
– Така е.
– Значи съм имала късмета, да се омъжа за съвършен мъж.
– А аз се ожених за една прекрасна жена. – въздъхна Мрънкалото.
– Така е. – каза Афродита.
– Виж кактусите колко са красиви, когато цъфнат!
– Не знаех, че го забелязваш! – изненада се Афродита.
– Забелязвам и красивите ти вежди.
– Това го знам. Но обикновено мъжете харесват очите. Имам грозни очи ли?
– Аз не съм като другите мъже и харесвам, каквото си искам. Всичко в теб е хубаво.
– Когато те срещнах, не предполагах, че толкова ще се влюбиш.
– Не съм се влюбил.
– А какво?
– Открих нов смисъл. Освен недостатъци, в света има и хубави неща, но не всички ги виждат.
– Тогава посочвай съвършенствата, вместо несъвършенствата.
– Няма съвършенства. Всичко зависи от това, с какви очи гледаш.
– Така е. – каза Афродита и пак се усмихна.
– Има ли очи ИИ? – изтърси Мрънкалото.
– Той не вижда, само пресъздава. – уточни Афродита.
– Значи, вижда чрез нас. Ние сме неговите очи. – каза Мрънкалото. И беше прав.
– Добре. Очите на ИИ са моите очи. – каза Мрънкалото. – Но има един генератор, който прави каквото си иска.
– Винаги започваш с някакви глупости, но после стигаш до някаква мъдрост.
– Мъдростта се ражда от глупостите. – каза Мрънкалото.
– Ето, пак! – удиви се Афродита.
– Всички пътища, които водят до мъдростта, минават през мен. – Ако не бях аз, човечеството щеше да е с хиляди години назад.
– Вярвай си. – каза Афродита.
– Аз съм велик коректор.
– Нали каза, че не променяш нищо.
– Но казвам на другите да го правят.
– Никой не те чува.
– Щом ми плащат, значи ме чуват. Няма начин! Живеем в общ свят. Всички ние сме в него. Това е нашият свят.
– Подозирам, че си неочаквано умен човек. – каза Афродита.
– Така е. – потвърди Мрънкалото.
…….
– Когато сутрин те видя до мен, светът става подреден и правилен. Опс! Това не трябваше да го казвам! Чу ли ме?
– Не. – отвърна Афродита.
……

Една сутрин Афродита се събуди, протегна се сладко, обърна се на другата си страна и изпищя. До нея спеше някакъв мъж с гъста, черна коса, леко набола брада, облечен с бяла риза.
– Кой си ти? – извика ужасена тя.
– Как кой? Аз съм мъжът ти. – отвърна мъжът и я погледна със сините си очи.
– Не си мъжът ми ти!
– Аз съм. Показвам несъвършенствата на света.
– Как се казват децата ни?
– Рени и Тошо.
– Къде се запознахме?
– Под един чадър на плажа.
– Не може да бъде!
– Защо да не може?! – каза мъжът и се изправи. Беше висок с атлетично тяло. – Отивам да си измия зъбите, а ти направи от онези страхотни палачинки, които обичам.
– Неееееее! – изкрещя Афродита. – Искам си мъжаааа!
– Добре, де! Нали съм тук!
– Искам си Мрънкалото!
– Аз съм Мрънкалото.
– Не си Мрънкалото ти! Мрънкалото беше нисък и със специална прическа!
– Какво, като съм нисък?! Да не съм второ качество?! Съвсем съм съвършен, като се погледна в огледалото. Какво си се разкрещяла?! Никога не си викала насън!
– Насън ли?
– Да, насън!
– Това сън ли беше?
– Кое?
– Онзи мъж, който отиде да си мие зъбите.
– Какви ги приказваш?! Какъв мъж?!
– Сън е било! Обичам те, обичам те! – гушна се Афродита в нейното си Мрънкало.
– Ама, че работа! – каза Мрънкалото. – Това беше някакво ненормално събуждане! С крясъци. Повече не прави така!
– Няма, скъпи! Няма! Обичам те много!
– Нещо ще искаш ли?
– Не. Защо?
– Защото жените казват, че обичат много, когато ще искат нещо.
– Нищо не искам! Само да си до мен!
– Добре. Отивам да си измия зъбите. – каза Мрънкалото.
…….
– Любовта е избор на начина на живот. – каза Афродита.
– Значи, затова ме избра?! Искаш да си съвършена като мен!
– Да, искам да съм съвършена, като теб. – погали го по алаброса тя и се усмихна.
– Няма начин. Съвършеният е само един. Но…
– Какво?
– Бих направил всичко, за тази твоя усмивка.
– Какво би направил?
– Бих те направил по – съвършена от мен.

Утринно кафе

Мрънкалото се събуди, отвори едното си око и каза:
– Пак няма нито едно облаче.
– Ще бъде хубав слънчев ден. – каза Афродита. – Ще ти направя палачинки.
– Значи, ще трябва да потърся буркана с мармалад. Кафето пак е горещо. – измърмори Мрънкалото.
– Остави го да изстине. – усмихна се Афродита.
– После ще е студено.
– Тогава го изпий сега.
– Не мога. Горещо е.
– Целуни ме и ще стане нормално.
– Наистина ли?
– Да.
– Всъщност, температурата няма значение. Важното е, че го пия с теб. – каза Мрънкалото, което беше една от редките му мъдри мисли.
– Ако не беше ти, нямаше да имам тази прекрасна къща – кактус. – каза Мрънкалото.
– Идеята беше твоя. – каза Афродита.
– Но ти я обзаведе и направи уютна.
– Само си нямаме басейн.
– Откъде вода в тази пустиня?! Можем да се преместим до планина или море, но там няма кактуси!
– Не си заслужава! – каза Афродита.
– Ежедневно проверявам, дали си прекрасна.
– Е, и?
– Все по – прекрасна си!
– А ти си един и същ.
– Не съм. Откакто те срещнах, се промених.
– В какъв смисъл?
– Не знам. Кой те научи да правиш палачинки?
– ИИ.
– Мислех, че е баба ти.
– Не. Тя правеше хубави кюфтета. А твоят дядо на какво те научи?
– Не знам. Не го помня.
– Как така?!
– Било е преди хиляди години.
– Шегуваш се!
– Аз съм тук, откакто светът е станал несъвършен.
– А кога е бил съвършен?
– Никога.
– Не ми приличаш на старец.
– Не старея. Все такъв съм си.
– И децата ни ли ще са вечни?
– След хиляда години ще разберем.
– Ако те ударя с тигана по главата, пак ли ще си безсмъртен?
– Не знам. Никой не ме е удрял с тиган.
– Не си ли се разболявал, не са ли те убивали?
– Не.
– Защо?
– Никой не иска да се занимава с мен. Дори вирусите ме отбягват.
— Значи все пак можем да направим опита.
— Какъв опит?
— С тигана.
– Ще си съсипем палачинките.
– Няма да го направя. Шегувам се.
– Знам. Ти си прекрасна жена. Много хубави палачинки! Какво искаш да направя за теб.
– Нищо.
– Как така?! Обикновено жените искат по много от всичко.
– Аз искам само теб.
Мрънкалото се почеса по алаброса.
– Не знам, как го правиш?
– Кое?
– Да ставаш все по – прекрасна.
– Ти така ме виждаш.
– Значи, за всичко съм виновен аз?!
– Разбира се!
— Значи аз съм виновен, че си прекрасна?
— Да.
— И че ставаш все по-прекрасна?
— Пак ти.
— Това е сериозно.
— Много.
— И какво наказание ще получа?
— Ще останеш с мен.
– Жалко е, че не си безсмъртна.
– Един живот с теб ми е предостатъчен.
– Какво искаш да кажеш?!
– Че съм доволна и на това.
– Хм. За хиляди, хиляди години, се намери жена, която да е доволна от мен. Щом си доволна от мен, мога да ти предложа разходка до съседния кактус.
– Все е пустиня.
Предпочитам тук, на сянка.
– Слънцето грее неуморно върху слънчевите ни батерии, затова имаме ток, климатик и чиста вода. Слънцето в пустинята е благодат.
– Не споря. Но имаме и семейство, и дом, което променя всичко.
– Така е. Ако не беше ти, щях още да спя под кактуса. Искаш ли сок от кактус?
– Не.
– Защо?
– Омръзнал ми е.
– Тогава ще поръчам сок от горски плодове. Ще ни го доставят с дрон.
– Благодаря! Това е голям жест!
– Така е. – каза Мрънкалото.
Чу се бръмченето на дрона.
– Странно. Кацна до съседния кактус. – каза Афродита.
– Нищо. Ще изпием сока под съседния кактус, както правехме и преди. Неизбежно е. – каза Мрънкалото. – Но ще вземем и децата.
– Откъде имаш пари? – попита Афродита.
– От спонсори.
– Кой е луд, да те спонсорира?
– Преди имаше вождове, крале, сега има петролни магнати… Винаги има кой.
– Но ти нищо не работиш!
– Е, как?! По цял ден показвам несъвършенства!
– А, ако светът някой ден стане съвършен?
– Не говори така! Тогава ще остана без работа и ще си живея с теб в кактуса. Кафето беше страхотно, като теб!
Афродита се усмихна и всички отидоха при съседния кактус.
Бавно отпиваха от студения сок от боровинки. Беше приятно.
– Какво се замисли? – попита Афродита.
– Мисля.
– За какво?
– Хората все чакат да им се случи нещо велико. А то вече им се случва. Нарича се обикновен ден.