миниАтюри

– Слънце! Слънце! Искам много слънце! – каза плажният чадър.
– За какво ти е? – попита чайката. – Ти правиш само сянка.
– Точно за това! – отвърна чадърът.
……..
При миниатюра от едно изречение максимална дължина на разрешения коментар е около един метър.
……
– По цял ден плувам и не се изморявам. Интересно защо? – каза шамандурата.
– Защото си куха! – отвърна вятърът.
…….
– От толкова много стъпки, ме заболя главата! – каза пясъкът.
– Ти нямаш глава! – изненада го палмата.
– Тъй, де! Исках да кажа тялото.
– Ти нямаш тяло!
– Добре, де! Заболя ме плажната ивица.
– Така може!
……..
– Свободен съм! – каза откривателят на жанра.
– Кое ти е свободното! Нали си женен. – каза химикалката.
– Свободен съм, да се изразявам в този жанр!
– Хайде, ела да измиеш чиниите! – обади се жената на откривателя.
………
Мастилото се разля върху листа в безформено петно.
– Това ми прилича на битка с танкове. – каза мъжът. – Тук е единият, а там е другият.
– Глупости! Това са пеперуди! – обади се жената.
– Това са летящи балончета! – извика детето.
– Колко съм талантливо! – помисли си мастиленото петно.
……….
– Ако не съм аз, няма да съмне! – каза петелът.
– Така е! – отвърна лисицата и го завлече в храстите.
……
– Харесвам кратките форми, вместо дългите любовни обяснения. Кажи, обичаш ли ме?
– Ъхъ.
………
Усмивката се роди и се залепи за устата на акушерката. Потупаха я по гърба, за да проплаче.
………
Миниатюрите ставаха все по – миниатюрни, докато не се превърнаха в едва забележими точици.
……..
– Не мога да се спра! – каза авторът. И катастрофира.
………
– Всичко започва от нищото. -каза нещото.
…….
– Изгорих си езика! Има ли нещо за пиене? – попита драконът.
– Само спирт. – отвърна жена му.
……..
Очакваното се сблъска с неочакваното и се получи виц.
………
– Един ден и ти ще станеш учител! – каза учителят на ученика.
– А на следващият ден, ти ще ми станеш ученик. – каза ученикът на учителя.
……..
– Ще измисля една миниатюра! – каза авторът. Мисли я толкова дълго, че накрая заспа.
……..
– Лека нощ! – каза авторът.
– Вече е ден. – каза жена му.
…….
След първата страница човекът обърна и втората на обратно.
……..
След като вирусът зарази всички, накрая зарази сам себе си.
……..

– Аз съм последната миниатюра. След мен ще има само дълги миниатюри.
……
– Това е краят. – каза авторът. И се гръмна.
……

– Мога да пиша и дълги текстове. – каза авторът. И двадесет години все пише.
……

Писателите създават героите, а героите създават писателите.
…….
Безопасността остана “без” и се превърна в опасност.
…….
Думите не знаеха на кого принадлежат. Всички ги употребяваха, както си искат.
……
Слънцето се принуди да изгрее, защото всички от офиса, вече си бяха купили кафе.
…….
Началникът се уволни сам, защото не се справяше с работата.
……..
Трамваят пропусна няколко спирки, защото пътниците в него си разказваха много интересни мръсни вицове.
…..
– Ти си умна, красива и добра! Ще приемеш ли това от мен?! – коленичи мъжът, държейки малка кутийка в ръце. В кутийката стоеше златният му зъб.
……
Молекулите са изградени от атоми. Атомите са изградени от електрони и атомно ядро.
Ядрото е изградено от протони и неутрони. Протоните и неутроните са изградени от кварки, свързани с глуони. От какво са изградени кварките, никой не може да каже. За какво е цялата тази наука?!
……..
Науката и литературата си приличат. Имат увод, изложение и заключение. Но малко хора им вярват.
……
Думите се загубиха в себе си.
…….
Тя прочете толкова много романи, че изпусна романа на живота си.
……..
Те бяха влюбени. Времето беше спряло. А часовникът хвърли стрелките си от яд, че никой не му обръща внимание.
…….
Намерих листо с формата на сърце. След няколко крачки намерих само дръжка. Колко е странен животът!
……..
– Страх ме е, да не стана миниатюрист. -каза авторът.
– Късно е вече! – казаха миниатюрите.
…..
– Написах една миниатюра. – каза авторът.
– Аз ти написах коментар. – каза читателят.
– А аз написах научна статия за нея. – каза професорът.
– А аз написах дисертация. – каза докторантът.
– А аз учебник. – каза академикът.
…..
– Докторе, имам миниатюромания!
– Разкажете ми накратко.
– Току що го разказах.
……
Математиката дълго изучава математиците. Получи се нула върху безкрайност.
…..
– Колко е мрачен светът! – казаха слънчевите очила.
…..
– Ако хората бяха произлезли от мен, нямаше да са такива маймуни! – каза шимпанзето.
…..
– Мечтая си, да ме накълцат! – каза краставичката. Беше гледала филм на ужасите.
…..
– Непрекъснато ме облизват! Тези хора нямат никакво възпитание! – каза сладоледът.
…..
Оказа се, че най – характерно за миниатюрите е тяхната миниатюрност.
…..
Най – кратката миниатюра, е усмивката с повдигнато ъгълче.
…..
– Защо Мона Лиза се усмихва? – попита туристът.
– Защото е чела миниатюрите ми. – каза един непознат човек.
…..
– Къде живее доброто?
– В мен. – усмихна се усмивката.
…..
– По – добре да бях станал маникюрист. – каза миниатюристът. – Щях да се нагледам на хубави жени.
– Не. Щеше да ги гледаш като отровен, от изпаренията на лака. – каза миниатюрата.
…..
– Аз съм авторът! – каза миниатюристът. – Вярвай си! Аз си съществувам и без теб. – каза миниатюрата.
…..
– Аз те създадох! – каза миниатюристът. – Благодаря ти много, но нямаше нужда! – отвърна миниатюрата.
…..

Миниатюрите са измислени от един изключително мързелив автор.

Сънища под кактуса

– Нещо ми стана студено. – помисли си Мрънкалото. -Какъв е този сняг, какви са тези ледове?! Някакъв тъп сън е. Ще се ощипя, за да се събудя, няма начин. Ощипах се. Пак е същото.
Едни странни същества, бяха наобиколили друго странно същество, което стоеше върху леда и трепереше. Имаше дълги крака, дълъг врат, а тялото му приличаше на онова нещо, с което хората чистят прах от мебелите. Беше заобиколено от някакви птици, които нямаха крила и смешно се клатеха, когато ходеха. Бяха, като облечени с фракове и приличаха на усърдни чиновници.
– Откъде дойде тоя?! – попита един пингвин.
– Сигурно е паднал от небето. – каза друг.
– Виж му крилцата! Не може да лети. – обясни трети.
– Значи е дошъл пеш. – допълни четвърти.
– Какво си ти?
– Аз съм щраус.
– Какво е това?
– Аз съм птица, която тича бързо.
– По този лед, ще ти е трудно да тичаш. Откъде си?
– От Африка.
Пингвините се спогледаха. Не бяха чували нито за Африка, нито за щраусите.
– Що за идиоти са тия! Все едно са на събрание. – говореше си Мрънкалото.
– Можеш ли да плуваш? – попита най – стария пингвин.
– Не.
– Не можеш?! – ахнаха всички.
– А, как ще ловиш риба?
– Не знам. Защо да я ловя?
– За да я ядеш!
– Не ям риба.
– Какво ядеш?
– Люцерна.
– Това пък, какво е?
– Трева с листа. Много е вкусна!
– За първи път чуваме! Тук няма люцерна. Има само риба. Ще те научим да плуваш.
– Не искам!
– Няма не искам! Задължително е.
И пингвините го бутнаха във водата. Щраусът беше с дълги крака и шия, но беше дълбоко и само човката му се подаваше над водата.
– Помощ! Давя се! Давя се!
Пингвините го измъкнаха на брега.
– Наистина не може да плува. – каза най – старият.
– Ще умра от студ! – с последни сили изтрака щраусът. Пингвините се скупчиха около него и го стоплиха с телата си. Щраусът малко живна.
– Много са ви малки яйцата. – каза той.
– Защо да са малки?
– Нашите са колкото сто ваши.
– Не може да бъде! И колко щраусчета се излюпват от едно яйце?
– Едно.
– Само едно? Няма логика!
– Това навярно е така, защото в яйцата им са навити дългите им крака и шия. – каза най – старият пингвин.
– Искам, да се върна в Африка! – каза щраусът.
– Къде е това? – попита един пингвин.
– Не знам.
– Как ще се върнеш в Африка, като не знаеш къде е?! – обади се Мрънкалото.
– Не знам. Само ТОЙ знае!
– Кой?! – попитаха в хор пингвините.
– Изкуственият Интелект.
– Добре, ще те върна в Африка. – каза Изкуственият Интелект. – Само се пошегувах.
– Ама, че тъпотия! – измърмори Мрънкалото, обърна се на другата си страна и захърка.
………….
– Не знам, защо всички са кисели?! – каза необичайно сладкият лимон и изпусна капчица сок. До капката се доближи една муха, която беше решила, да се освежи.
– Какво става! Сладък си, като смокиня! Вече не вярвам на очите си! Ти, жълт ли си?!
– Жълт съм.
– Защо си жълт? Би трябвало, да си лилав!
– Защото съм лимон.
– Ти си мислиш, че си лимон!
– Лимон съм.
– Не си. Сигурно си ГМО. Ако всички лимони станат сладки, как ще си правим лимонада?!
– А, може би съм портокал. – каза сладкият лимон. – Може би имам пра – пра баба портокалка. Но ухая на лимон.
– Няма нищо сложно. Ти просто си нов сорт. От теб ще стане страхотно сладко. – обясни един стар лимон. – Има сладко от люти чушки, например.
– Гадост! – измрънка Мрънкалото. – веднъж вече се олютих и изпих цяло езеро с една сламка.


– Между другото, наистина има стар сорт сладък лимон. Казва се лимон на Майер. – обади се Изкуственият Интелект.


– Стига, бе! Ти пък откъде се взе?!
– Аз съм навсякъде.
– Още малко и ще ми кажеш, че има салата от люцерна.
– Има. Кълновете от люцерна са много хрупкави и свежи, богати на витамини и се наричат алфа – алфа.


– Казвах ви, че е вкусно. – появи се щраусът.
– Добавете и парченца риба! Ще стане трепач! – намесиха се пингвините.
– А аз ще ви капна сок. – обади се лимонът на Майер.
– Гадост! – каза Мрънкалото. – Кой ще го яде това?!
– Как, кой?! Уважаемите читатели. – усмихна се Изкуственият Интелект.
– Ура! Значи наистина съм лимон на Майер и не съм нов сорт, а стар! – възкликна сладкият лимон.
– Тогава, по пътя на логиката, аз съм древен философ. Знаех си, че всичко е майтап! – каза Мрънкалото и продължи да спи. А в съня му се появи щраус, който лови риба и пингвини, които похапваха люцерна.
……..


– Ела, да те гушна! Много си сладък!
Мрънкалото се огледа. Говореха на него. Думите излизаха от нежните устни на едно същество, което седеше под плажния чадър. След дълго мълчание Мрънкалото попита:
– А не съм ли ти неприятен?
– Не.
– Какво най – много харесваш в мен?
– Алаброса.
– Как се казваш?
– Афродита.
– Богиня ли си?
– Не. Обикновена жена съм. Искаш ли, да се изкъпем в морето?
– Аз… такова… съм много космат.
– Харесвам космати мъже.
Мрънкалото си приглади алаброса. Имаше нещо съмнително. Млада, красива жена, да хареса точно него. Защо? Защо? Мрънкалото обикаляше в кръг.
“Знам, че съм неустоим. Знам, че няма нищо по – прекрасно от мен. Космат съм и съм намръщен, но това са качества. Но никой, никога не ми е казвал, че ме харесва”.
– Ние не се познаваме. – каза Мрънкалото.
– Ще се опознаем. – отвърна Афродита.
– По принцип, аз съм винаги прав.
– Чудесно! Харесвам решителни мъже! А, ти, харесваш ли ме? Не съм съвършена, но съм истинска жена.
– Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото. – каза Мрънкалото. – Не казвай на никого!
– Какво?
– Че ми е хубаво с теб.
– Добре. Това е само между нас.
– Значи, ме харесваш?
– Да.
– Без мен светът не е интересен.
– Забелязах го.
– Да не си перверзна?
– В какъв смисъл?
– Да колекционираш космати мъже.
– Не. Просто те видях и нещо в мен трепна.
– Какво, по – точно?
– Сърцето ми.
Мрънкалото усилено мислеше.
– Усмихни се. – каза Афродита. – Виж, колко е пъстър светът!
– Ако се усмихна, няма да съм аз. Това противоречи на всичките ми принципи.
– Какви са те?
– 1. Няма нищо по – прекрасно от мен.
2. Който нищо не прави, никога не греши.
3. Ако фактите не ме подкрепят, значи не са никакви факти.
4. Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото.
5. Когато всички са съгласни с мен, значи има нещо гнило.
6. Без мен светът не е интересен.
7. Аз съм винаги правилен.
8. Умората е враг на щастието.
9. Сънят лекува. Но понякога трябва да се събудиш, за да видиш колко си красив.
10. Целият свят ми е длъжен, но не знам, точно защо.
– Интересен човек си. – каза Афродита.
– Така е!
– Какво работиш?
– Спя под един кактус.
– Но това е почивка!
– Не. Работа е. Всеки път, когато се събудя, откривам нови несъвършенства в света и трябва да ги коригирам. Обаче, най – прекрасното е, че съм вечен или поне, докато човечеството съществува.
– Интересна професия. Да поправяш несъвършенствата.
– Не ги поправям. Само ги посочвам. Несъвършенствата са вечни.
– Но аз не съм.
– Да. Ти ще се превърнеш в бабичка, а аз ще съм си все такъв.
– Да не мислим за това. Виж, колко е красив залезът!
– Какво му е красивото? Обикновено мръкване.
– Тогава, защо го гледаш цели десет минути?
– Чакам го да свърши.
– И после в тъмното ще се гушкаме.
– Да се гушкаме! В тази жега?! Предпочитам, да спя сам под кактуса.
– Ще спиш с мен под чадъра.
– Хъркам. Ти ще ме буташ непрекъснато. Ще ме караш, да си вадя сливиците. Ще трябва да не говоря.
– Не се притеснявай! И аз хъркам.
– Щом хъркаш, няма да мога да спя, а това е основната ми работа.
– Много си сладък! Искаш ли да се оженим?
– Да се оженим!
– Да. И ще си имаме деца.
– Деца?!
Мрънкалото хукна като луд по пясъка.
Любовта е капан. Първо ти казват, че те харесват, после, че те обичат, раждат се децата и повече не ти обръщат внимание. Трябва да ходиш на работа и да се грижиш за всички. Най – добре е, да си спиш под кактуса и когато се събудиш, да отбелязваш новите несъвършенства. Това е важно занимание.
Мрънкалото легна под кактуса, защото разбра, в какво е истинското щастие. Сладко заспа и захърка.

……..

Табела в пустинята:

“Всички кактуси са заети. Спете прави.”

🏜️

– Твоят кактус е най – хубав! – каза Афродита.
Мрънкалото отвори едното си око.
– Всъщност, ти го украсяваш! – добави тя.
Мрънкалото отвори и другото си око.
– Не мога да си представя света без теб. Ще е ужасно скучен. – въздъхна Афродита.
Мрънкалото седна и си пооправи перчема.
– Защо ми говориш така? По принцип, всички ме мразят.
– И защо?! Ти си винаги прав.
– Мога да ти позволя, да поспиш половин час под кактуса.
– О! Това е голяма чест!
Мрънкалото дълбоко се замисли. Имаше два варианта. Афродита се шегува. Афродита не се шегува.
– Но има голяма вероятност, да те прегърна в съня си. – каза Афродита.
– Не го прави!
– Защо?
– Може да ни видят.
– Какво от това? Ти си невероятен мъж, с много силен характер.
Мрънкалото скочи на крака и проницателно загледа Афродита. Тя се усмихваше.
– Добре. Ще ти разреша да поспиш един час, но през нощта, когато се мръкне.
– Оценявам жеста! – каза Афродита. – За мен е чест, да поспя зад широкия ти гръб.
Мрънкалото седна на земята и дълго мълча.
– Имаш хубави вежди. – нечаквано за себе си изръси той. Защото не правеше комплименти. Това беше под достойнството му.
– Благодаря! – засмя се Афродита.
Мрънкалото легна по гръб под кактуса и изсумтя. И за първи път видя, че небето е синьо.
– Това, което харесвам в теб е, че си различен от всички мъже, които съм срещала. – каза Афродита.
– Колко мъже си срещала?
– Стотици.
Мрънкалото повдигна едната си вежда и си приглади прическата.
– Толкова много!
– Търся истинския.
– Не търсиш правилно.
– Как е правилно?
– Хващаш един и това е. Всичко е случайност.
– А, не! – каза Афродита. – Нали ще трябва цял живот да го търпя! Трябва с нещо да ме привлича.
…………
Настъпи нощта. Мрънкалото и Афродита легнаха един до друг, гръб към гръб и така захъркаха, че всичко живо в радиус от една миля избяга.
На сутринта Мрънкалото се събуди. Афродита я нямаше. Много ясно. Нали ѝ разреши, да спи под кактуса само за час.

🏜️

– Обичаш ли животни? – попита Афродита.
– Не. Защо да ги обичам?!
– Приятно е.
– Какво му е приятното? Стресиращо е.
– Това става между другото. Не е натоварващо.
– Напротив! Ако имам котка, ще трябва цяла вечност, да я галя.
– Тя няма да живее толкова.
– Да, но аз ще помня, че съм имал котка.
– И ще се усмихваш, когато се сетиш за нея.
– Да се усмихвам?! В никакъв случай!
– Много харесвам черни котки. Очите им греят.
– Котките си имат техен живот, аз си имам мой.
– Но виж го, колко е сладко!
– Коте!!! Откъде го взе?!
– Намерих го под един храст.
– Върни го обратно!
– То ме хареса и пак ще се върне при мен.
– Занеси го далече! На другия край на света!
– Така е и с хората. Когато си харесаш някого, все гледаш, да се върнеш при него. – каза Афродита.
– Аз не харесвам никого. – отвърна Мрънкалото.
Черното коте се сви в скута на Мрънкалото и замърка.
– Много ти отива на костюма! – каза Афродита.
Мрънкалото не знаеше какво да каже, само тежко въздъхна.
– Разреших ти да спиш цял час под кактуса! Сега довлече някакво коте, което ми мърка, без да ме пита! Идваш тук и ми говориш за всякакви неща! Аз не мога, да живея така!
– Добре, ще си отида. – каза Афродита.
– Ти ще си отидеш, но аз ще си мисля за теб и ще те чакам! Не трябваше изобщо да се появяваш!
– Всичко е въпрос на случайност. Сам го каза.
– Най – голямото несъвършенство при жените е, че се случват като бедствие! – обобщи Мрънкалото.
– Не. В това е съвършенството ни. – леко се усмихна Афродита.
– Мога да ти разреша да идваш, но само пет минути месечно. – каза Мрънкалото.
Мрънкалото започна да спи неспокойно. Сънуваше котето и Афродита, и разговаряше с тях. Едва дочака да дойдат петте разрешени минути. Афродита и котето се появиха.
– Омъжих се. – каза Афродита.
Мрънкалото хлъцна.
– За кого? – попита.
– За един съвсем обикновен. Не го познаваш.
– И какво му хареса?!
– Добряк е. Има постоянна работа. Обича котки.
– Казах ти. Така се прави. Хващаш един за ушите и това е.
– Омръзна ми от ексцентрици.
Мрънкалото скрито се усмихна. Отново беше свободен.
…………
Всичко си вървеше по старому. Мрънкалото спеше под кактуса, а когато се събудеше, показваше несъвършенствата на света. Не, че някой ги поправяше. Но трябваше да се напомня, че светът е несъвършен.
Веднъж, Мрънкалото реши да потърси по – голям кактус от неговия и тръгна из пустинята. Видя един в далечината. Не бързаше. Когато стигна до него, се вцепени. Афродита и котето спяха под него.

Разтърка си очите. Въздъхна. Седна до тях и заплака. Котето се събуди. Измяука и го близна по ръката. Събуди се и Афродита. Двамата се гледаха и мълчаха.
– Нали се омъжи! Защо спиш тук?!
– Излъгах те.
– Типично по женски. Всъщност, не знам има ли смисъл?
– Кое?
– Да показвам несъвършенствата на света. Той и без това, никога няма да се оправи.
– Приеми го, какъвто е.
– Не мога. Искам да бъде по – добър.
– И аз искам това. – каза Афродита.
Двамата се прегърнаха.
– Мяу! – каза котето.

 

🐪

🐪

 

🐪

– Виж! Гущерче!
– Какво, да му гледам!
– Мърда си опашката!
– Много важно!

🐪

– И ми се усмихва!
– Да, бе!
– Виж, го!
– Няма смеещи се гущери.
– А, какви има?
– Сърдити.

🐪

– Пеперудка!
– Махни я! Махни я!
– Разкошна е!
– Загрозява ме! Червейче с крилца!
🐪

– Калинка! – зарадва се Любопитко.
– Чудо голямо! – обади се Мрънкалото.
– Има седем точки и шест крака.
– Интересно ми е, ако имаше седем крака, как щеше да върви?!
– Тя не ги вдига всичките едновременно.
– Много ясно! Ако ги вдигне, нали ще падне! Още малко и ще я направиш четири по четири, като джип.
– Защо си все кисел?
– Не съм кисел. Разсъждавам мъдро.

🐪

– Мисля, да посадя дърво. – каза Любопитко.
– И защо?
– Ти не си ли садил?
– Не. Те сами си растат.
– Овощните се садят. Но не знам, ябълка или круша да бъде.
– Все тая! Аз не ям плодове.
– А, какво ядеш?
– Каквото ми падне.
🐪

-Направих си автомобил! – каза Любопитко.
– Да, бе! Ти, да не си гений!
– Гений съм.
– Може ли, да върви?
– Разбира се. Не ти ли харесва?
– Кола, като кола.
– Искаш ли, да се повозиш?
– Не.
– Защо?
– Не ми се вози.
🐪

– Направих си спътник!
– Това ли е?
– Да.
– От консервни кутии ли го направи?
– Не. Съвсем истински е!
– И как ще лети?
– Ще се изстреля с ракета носител.
– Имаш ли я?
– Не, но намерих фирма. Ще го направи безплатно.
– И консервата ти ще обикаля Земята, ли?
– Ще изследва измененията на климата и движението на китовете.
– На китовете?! Ще им казваш, накъде да се движат, ли?!
– Ще следя движението им и популацията.
– По – тъпо нещо не бях чувал!
– Защо?
– Китовете се движат, накъдето си искат.
🐪

– Ще летя в Космоса! Искаш ли, да дойдеш?
– Не.
– Ще е много интересно!
– Да се влача чак до Космоса и да се въртя, като ненормален, около Земята?! Няма смисъл!
– Аз ще летя. Предложението не е за изпускане.
– Лети. Може пък и да се върнеш някога.
🐪

– Ти си герой!
– Благодаря! Но ти си същата, като мен?!
– Разбира се! Аз съм Любопитка.
– Ура! Ще изследваме заедно света!
– С удоволствие!
🐪

– Махнете тези животни от мен!
– Това са насекоми. – каза Любопитка.
– Червейчета с крилца!
– Прекрасни са!- каза Любопитко.
– Светът е ужасен, сбъркан и неправилен. Вие, също!
🐪

– Намерихме едно огледало.- каза Любопитко.
– Едвам го домъкнахме. – добави Любопитка.
Мрънкалото се изправи пред огледалото.
– Този много ми харесва! – каза той. – Но вие не!
– Ти си най – голямото мрънкало на света! – каза Любопитко.
– Не съм мрънкало! Просто съм правилен.
– Стой си в пустинята, щом си толкова правилен! Без приятели. – каза Любопитка.
– За какво са ми?! Само пречат! Отивам, да спя!
И мрънкалото заспа под един кактус. Любопитко и Любопитка се ожениха. Родиха им се деца. Вече имат и внуци. А Мрънкалото още спи. Ако случайно го видите, не го будете! Направете се, че не го забелязвате.

🐪