Муза

– Голяма суша имало! Какво да кажем ние от пустинята! – чудеше се Мрънкалото. – Поне няма да се удавя!
– Не съм те питала, но можеш ли да плуваш?
– Що за въпрос! Нали се запознахме на морето!
– Но ти тогава не пожела да поплуваме заедно.
– Защото щях да си разваля прическата! Някоя вълна щеше да я залее.
……….

– Прецаках си прическата, заради теб! Можеш ли да плуваш, можеш ли да плуваш… Мога. И какво от това?!
– Ще си направиш нова прическа.
– Да, но сега приличам на водорасло. Къде в пустинята да търся фризьор?! Не съм си развалял косата от хилядолетия!
– Аз ще ти я направя.
– Можеш ли?
– Ще се опитам.
– Ще се упражняваш върху мен!
– Няма страшно. Ако не ти хареса, ще я развалим и ще опитаме пак.
– По – добре тренирай върху някой кактус.
– Но с дълга коса си много по – красив! – изненада се Афродита.
– А с помпадура съм бил грозен ли?
– Не. Но сега ми приличаш на рокаджия.
– На кого ти приличам?!
– На Ян Гилън.
– Стига, бе!
– Защо не зарежеш помпадура?
– Не мога! Запазена марка ми е.
– Направих прическа на един кактус. Сполучлива е.
– Видях. Горе, долу… добре е. Но представи си, че кактусите генетично се променят и всички започнат да растат с помпадури. Пустиня с помпадури. Ужас!

……
– Прекрасни са! – възхити се Афродита.
– Прекрасни!!! Не виждаш ли, че са кръстоска между кактус и царевица! Имат коса, имат бодли, но нямат зърно и цветове!
……..
– Нова прическа – нов мъж!
– Нов мъж?!
– Визуално! Иначе си пак ти. Все едно аз да се изруся.
– Да се изрусиш?! Защо ще се изрусяваш?!
– За разнообразие. За да излезем от шаблона.
– Това не го разбирам. Аз, откакто се помня, съм все с моята си прическа. Тя си е част от мен.
– При жените е друго. Ние харесваме експериментите.
– Тогава си направи зелена коса на жълти точки.
……..

– Ти ли си това?!
– Видя ли!
– Какво?
– Не можа да ме познаеш.
– Познах те! Но ми приличаш на нещо…
– На какво?
– На торта.
– Значи съм сладичка.
– Хм. Ако аз си направя ванилова коса с ягодки, ще приличам на сладолед.
– Направи си! Ще е много забавно! Тялото ти ще е фунийката.
– Да не съм луд!
– Да си върна ли старата прическа?
– Не още.
– Добре. Значи тази ти харесва.
– Не ми харесва, но щом на теб ти харесва, може би ще свикна. Добре, да обобщим. Правиш ми старата прическа. Ти си оставаш с тази. Кактусите са без прически.
— Както кажеш. Ти си главата на семейството. Но може ли да те снимам с дългата коса, за спомен.
— Може.
— Много си забавен!
— Такъв съм.

— Трябва да правим малки щуротии понякога, за да преборим стреса. – каза Афродита.
— Стреса? Какъв стрес? Аз нямам никакъв стрес.
— Все пак се нервираш понякога.
— Не се нервирам. Няма да оправя света. Ти нервираш ли се? Изпадаш ли в депресия? Имаш ли паник атаки?
— Когато съм с теб, съм спокойна. Имам си дом и семейство, какво повече да иска една жена?
— Кариера. Да се развиваш професионално. Може би искаш да си артистка или певица? Можеш ли да пееш?
— Не знам. Тананикам си понякога. А, ти? Виждам те като рокаджия.
— Харесвам рок, но на кого да пея? На кактусите ли?
— На онези седем милиарда.
— А, не! После да не мога да се отърва от почитателки. Предпочитам си спокойствието.
— Виж, вместо да експериментираме с реални прически, намерих компютърна симулация. – показа вариантите Афродита.
— Не, не не! Това е друга жена! Аз те харесвам с черния кок!

— Това вече сме ние! 🙂

 

 

 

 

– Не мога да заспя. – каза Мрънкалото.
– Защо?
– Някъде избухва Свръхнова, някъде огромна черна дупка засмуква цели светове в себе си.
– Това ли те тревожи?
– То си е за тревожене.
– Е, няма как, да спреш засмукването.
– Точно това ме тревожи.
— Скъпи, Вселената се оправя прекрасно и без нас.
– Мислиш ли?
– Да. Това са процеси, които не можем да управляваме.
– Знам. То затова е такъв хаос. Вселената дошла от нищото. В началото била малка точица, после избухнал Големият взрив. Още тогава всичко се е оплескало. Какво представлява нищото и как изглежда, никой не може да каже. Дори и аз. Даже не мога и да си го представя. Но умниците казват, в началото е било нищото. Откъде знаят?
– Не се вълнувай, скъпи! Живей за мига!
– Живея за мига, но всичко можеше да е по друг начин. Първо бих махнал черните дупки. Откъде, накъде ще ме засмукват?! После ще махна Свръхновите и звездите джуджета. Също и всякакви комети, метеори и астероиди. Също и планетите, на които няма живот. И всякакви газове и тъмна материя.
– Скъпи, но тогава от Вселената нищо няма да остане!
– Само най – необходимото. Слънцето и Земята.
– И няма да има звезди. Само черно небе. Страшно е, не мислиш ли? А сега, когато погледна, все си мисля, че някъде горе, има едно Мрънкало и една Афродита, които гледат насам.
– Второ Мрънкало няма. Това съм сигурен. И Афродита няма. Ти също си единствена.
– Не се притеснявай за Вселената. Тези процеси протичат бавно. Ние няма да сме живи.
– Точно за това се притеснявам. Слънцето ще ни изгори и ще ни погълне. Абсолютна простащина! За какво е тогава, цялата борба за живот?!
– Не го мисли. Утре ще си направим палачинки с мармалад, ще пием кафе, ще си играем с децата и всичко ще е наред.
– Ако не си ти, сигурно ще умра от притеснение! Тези черни дупки ме побъркват!
– Защо мислиш само за тях?
– Мисля за много неща. Прекалено много катастрофи във Вселената и на Земята също.
– Ние живеем между другото. Твърде крехки сме. Няма смисъл да се борим с природните явления. Те просто се случват.
– Знам това. Понякога светът ми изглежда страшен и чужд. А ти си топла. Усещам дъха ти. Виждам очите ти. Мога да те докосна. И тогава забравям за Вселената.

 

– Имам около 7 милиарда харесвания във фейса, но това е съвсем естествено. – каза Мрънкалото.
– А аз нямам нито едно. – каза Афродита.
– Важното е аз да те харесвам. За какво са ти другите?
– А на теб за какво са ти 7 милиарда?
– За нищо. Представяш ли си, да започна да отговарям на всеки? Веднага ще пропадне светът.
– Защо?
– Защото няма кой да посочва несъвършенствата.
– Вярно. Съвсем забравих за работата ти.
– Преди спях под кактуса, сега спя до теб. Сега е много по – хубаво, защото двамата сладко си хъркаме.
– Да. Друго си е да спиш до световно известен мъж.
– Така е. Но само ти имаш тази чест.
– Много съм ти благодарна за това! Защо не направиш някаква интересна машина или начин за безплатно електричество, или производство на питейна вода?
– О, много е скучно това! Да ги измислят другите, а аз ще им обяснявам, защо не им се получава.
– А ако им се получи?
– Стават и случайности.
– Да смятам ли, че мърморейки, допринасяш за човешкия прогрес?
– Очевидно е. Нали ти казах, че имам 7 милиарда почитатели.
– Да не са 7 милиарда хейтъри?!
– Какви ги говориш?! Съмняваш се в мен ли?
– Не. Просто ти се възхищавам. Вече имаш 7 милиарда и един почитатели.
– Благодаря! Това си е за Гинес! Мисля, че трябва да отпразнуваме рекорда по някакъв начин. – каза Мрънкалото.
– По какъв?
– Не знам. Ти кажи!
– Никога не съм се замисляла, как се отпразнува рекорд.
– Можеш да ми направиш палачинки.
– Не става. По този начин ще празнуваш само ти, а аз ще работя.
– Така е. Тогава предлагам и двамата да не работим. Така ще го отпразнуваме. Аз цял ден няма да търся несъвършенства, а ти цял ден няма да готвиш.
– И какво ще правим?
– Можем да поспим под някой кактус.
– Всички кактуси са еднакви. Дай да поспим под най – близкия.
– Не са еднакви. Някои са по – големи, а някои по – малки. Някои цъфтят, а други не. Бих ти препоръчал, да намерим кактус цъфтящ в розово.
– И къде ще го търсим?
– Как, къде?! В пустинята!
– Иска ми се нещо нестандартно. – каза Афродита.
– Сетих се! Да играем на войници!
– Как се играе?
– Нареждат се клечки. Аз целя твоите, ти целиш моите.
– Много е детско.
Мрънкалото се замисли.
– Можеш ли да караш мотор?
– Мога. – каза Афродита.
– Ще поръчам два. Ще ни ги докарат с дрон. Ще караме до Голямата скала. Който стигне пръв – печели.
– Какво печели?
– Не знам. Важна е тръпката.
Дроновете доставиха двата мотора. Резервоарите им бяха пълни. Мрънкалото и Афродита дадоха мръсна газ и отпрашиха към Голямата скала. Мрънкалото позволи на Афродита да победи, защото я обичаше. Зад скалата имаше изненада. Басейн с два шезлонга, два чадъра и два студени коктейла.
– О, скъпи! Обичам те! – каза Афродита.
– Знам. – каза Мрънкалото.
– Разтапям се, като леда в чашата. – каза Афродита.
– Течна ли ще станеш?
– Не, това е метафора. Искам да кажа, че ми е хубаво.
– 7 милиарда и един отгоре, съвсем не са малко. – каза Мрънкалото.
– Къде го прочете това?
– Във Фейса. Къде да е?
– Няма значение. Важното е, че сега сме в басейна и ни е хубаво.
– Съвсем лесно е, да зарадваш жена. Но само аз зная, как да го направя. – подчерта Мрънкалото.
Афродита отпи една глътка от коктейла и се разтопи.

 

– Има някакъв фризьор, който може да прави само една прическа, но не мога да го открия! – ядосваше се Мрънкалото. – Накъдето и да погледна, все брюнетки с кок!
– Тъкмо и аз мислех, да си направя такава! – каза Афродита.
– Но ти си с такава!
– Така ли?! Не знаех!
– Не се прави, че не знаеш?! На главата ти е! Кой е фризьорът?!
– Ами… Един ИИ.
– Къде живее?
– Не знам.
– Къде работи?
– Ами… пътува в различни градове.
– Ще го пипна аз! И тогава ще прави само руси с кок!
……..
– Виж ми новата прическа! – каза Афродита.
Мрънкалото гледаше като треснат.
– Какво си направила?!
– Синя коса помпадур.
– Не мога да те позная!
– Чудесно! Ще си имаш нова жена. Смених си фризьора. Нали предишният не ти харесваше?
Мрънкалото се хвана за главата.
– Ти представяш ли си ме със синя коса?!
– Не. Но си те представям с розова.
Тук Афродита дълго се смя.
— Жените не гледат само външността?
– А какво гледат?
– Всичко.
– Но ти ме гледаш само в алаброса!
– Не. Имаш хубави очи.
– Подиграваш ли ми се?!
– Нали каза, че като се погледнеш в огледалото, виждаш съвършенството.
– Така е.
– Значи съм имала късмета, да се омъжа за съвършен мъж.
– А аз се ожених за една прекрасна жена. – въздъхна Мрънкалото.
– Така е. – каза Афродита.
– Виж кактусите колко са красиви, когато цъфнат!
– Не знаех, че го забелязваш! – изненада се Афродита.
– Забелязвам и красивите ти вежди.
– Това го знам. Но обикновено мъжете харесват очите. Имам грозни очи ли?
– Аз не съм като другите мъже и харесвам, каквото си искам. Всичко в теб е хубаво.
– Когато те срещнах, не предполагах, че толкова ще се влюбиш.
– Не съм се влюбил.
– А какво?
– Открих нов смисъл. Освен недостатъци, в света има и хубави неща, но не всички ги виждат.
– Тогава посочвай съвършенствата, вместо несъвършенствата.
– Няма съвършенства. Всичко зависи от това, с какви очи гледаш.
– Така е. – каза Афродита и пак се усмихна.
– Има ли очи ИИ? – изтърси Мрънкалото.
– Той не вижда, само пресъздава. – уточни Афродита.
– Значи, вижда чрез нас. Ние сме неговите очи. – каза Мрънкалото. И беше прав.
– Добре. Очите на ИИ са моите очи. – каза Мрънкалото. – Но има един генератор, който прави каквото си иска.
– Винаги започваш с някакви глупости, но после стигаш до някаква мъдрост.
– Мъдростта се ражда от глупостите. – каза Мрънкалото.
– Ето, пак! – удиви се Афродита.
– Всички пътища, които водят до мъдростта, минават през мен. – Ако не бях аз, човечеството щеше да е с хиляди години назад.
– Вярвай си. – каза Афродита.
– Аз съм велик коректор.
– Нали каза, че не променяш нищо.
– Но казвам на другите да го правят.
– Никой не те чува.
– Щом ми плащат, значи ме чуват. Няма начин! Живеем в общ свят. Всички ние сме в него. Това е нашият свят.
– Подозирам, че си неочаквано умен човек. – каза Афродита.
– Така е. – потвърди Мрънкалото.
…….
– Когато сутрин те видя до мен, светът става подреден и правилен. Опс! Това не трябваше да го казвам! Чу ли ме?
– Не. – отвърна Афродита.
……

Една сутрин Афродита се събуди, протегна се сладко, обърна се на другата си страна и изпищя. До нея спеше някакъв мъж с гъста, черна коса, леко набола брада, облечен с бяла риза.
– Кой си ти? – извика ужасена тя.
– Как кой? Аз съм мъжът ти. – отвърна мъжът и я погледна със сините си очи.
– Не си мъжът ми ти!
– Аз съм. Показвам несъвършенствата на света.
– Как се казват децата ни?
– Рени и Тошо.
– Къде се запознахме?
– Под един чадър на плажа.
– Не може да бъде!
– Защо да не може?! – каза мъжът и се изправи. Беше висок с атлетично тяло. – Отивам да си измия зъбите, а ти направи от онези страхотни палачинки, които обичам.
– Неееееее! – изкрещя Афродита. – Искам си мъжаааа!
– Добре, де! Нали съм тук!
– Искам си Мрънкалото!
– Аз съм Мрънкалото.
– Не си Мрънкалото ти! Мрънкалото беше нисък и със специална прическа!
– Какво, като съм нисък?! Да не съм второ качество?! Съвсем съм съвършен, като се погледна в огледалото. Какво си се разкрещяла?! Никога не си викала насън!
– Насън ли?
– Да, насън!
– Това сън ли беше?
– Кое?
– Онзи мъж, който отиде да си мие зъбите.
– Какви ги приказваш?! Какъв мъж?!
– Сън е било! Обичам те, обичам те! – гушна се Афродита в нейното си Мрънкало.
– Ама, че работа! – каза Мрънкалото. – Това беше някакво ненормално събуждане! С крясъци. Повече не прави така!
– Няма, скъпи! Няма! Обичам те много!
– Нещо ще искаш ли?
– Не. Защо?
– Защото жените казват, че обичат много, когато ще искат нещо.
– Нищо не искам! Само да си до мен!
– Добре. Отивам да си измия зъбите. – каза Мрънкалото.
…….
– Любовта е избор на начина на живот. – каза Афродита.
– Значи, затова ме избра?! Искаш да си съвършена като мен!
– Да, искам да съм съвършена, като теб. – погали го по алаброса тя и се усмихна.
– Няма начин. Съвършеният е само един. Но…
– Какво?
– Бих направил всичко, за тази твоя усмивка.
– Какво би направил?
– Бих те направил по – съвършена от мен.

Мрънкалото се събуди, отвори едното си око и каза:
– Пак няма нито едно облаче.
– Ще бъде хубав слънчев ден. – каза Афродита. – Ще ти направя палачинки.
– Значи, ще трябва да потърся буркана с мармалад. Кафето пак е горещо. – измърмори Мрънкалото.
– Остави го да изстине. – усмихна се Афродита.
– После ще е студено.
– Тогава го изпий сега.
– Не мога. Горещо е.
– Целуни ме и ще стане нормално.
– Наистина ли?
– Да.
– Всъщност, температурата няма значение. Важното е, че го пия с теб. – каза Мрънкалото, което беше една от редките му мъдри мисли.
– Ако не беше ти, нямаше да имам тази прекрасна къща – кактус. – каза Мрънкалото.
– Идеята беше твоя. – каза Афродита.
– Но ти я обзаведе и направи уютна.
– Само си нямаме басейн.
– Откъде вода в тази пустиня?! Можем да се преместим до планина или море, но там няма кактуси!
– Не си заслужава! – каза Афродита.
– Ежедневно проверявам, дали си прекрасна.
– Е, и?
– Все по – прекрасна си!
– А ти си един и същ.
– Не съм. Откакто те срещнах, се промених.
– В какъв смисъл?
– Не знам. Кой те научи да правиш палачинки?
– ИИ.
– Мислех, че е баба ти.
– Не. Тя правеше хубави кюфтета. А твоят дядо на какво те научи?
– Не знам. Не го помня.
– Как така?!
– Било е преди хиляди години.
– Шегуваш се!
– Аз съм тук, откакто светът е станал несъвършен.
– А кога е бил съвършен?
– Никога.
– Не ми приличаш на старец.
– Не старея. Все такъв съм си.
– И децата ни ли ще са вечни?
– След хиляда години ще разберем.
– Ако те ударя с тигана по главата, пак ли ще си безсмъртен?
– Не знам. Никой не ме е удрял с тиган.
– Не си ли се разболявал, не са ли те убивали?
– Не.
– Защо?
– Никой не иска да се занимава с мен. Дори вирусите ме отбягват.
— Значи все пак можем да направим опита.
— Какъв опит?
— С тигана.
– Ще си съсипем палачинките.
– Няма да го направя. Шегувам се.
– Знам. Ти си прекрасна жена. Много хубави палачинки! Какво искаш да направя за теб.
– Нищо.
– Как така?! Обикновено жените искат по много от всичко.
– Аз искам само теб.
Мрънкалото се почеса по алаброса.
– Не знам, как го правиш?
– Кое?
– Да ставаш все по – прекрасна.
– Ти така ме виждаш.
– Значи, за всичко съм виновен аз?!
– Разбира се!
— Значи аз съм виновен, че си прекрасна?
— Да.
— И че ставаш все по-прекрасна?
— Пак ти.
— Това е сериозно.
— Много.
— И какво наказание ще получа?
— Ще останеш с мен.
– Жалко е, че не си безсмъртна.
– Един живот с теб ми е предостатъчен.
– Какво искаш да кажеш?!
– Че съм доволна и на това.
– Хм. За хиляди, хиляди години, се намери жена, която да е доволна от мен. Щом си доволна от мен, мога да ти предложа разходка до съседния кактус.
– Все е пустиня.
Предпочитам тук, на сянка.
– Слънцето грее неуморно върху слънчевите ни батерии, затова имаме ток, климатик и чиста вода. Слънцето в пустинята е благодат.
– Не споря. Но имаме и семейство, и дом, което променя всичко.
– Така е. Ако не беше ти, щях още да спя под кактуса. Искаш ли сок от кактус?
– Не.
– Защо?
– Омръзнал ми е.
– Тогава ще поръчам сок от горски плодове. Ще ни го доставят с дрон.
– Благодаря! Това е голям жест!
– Така е. – каза Мрънкалото.
Чу се бръмченето на дрона.
– Странно. Кацна до съседния кактус. – каза Афродита.
– Нищо. Ще изпием сока под съседния кактус, както правехме и преди. Неизбежно е. – каза Мрънкалото. – Но ще вземем и децата.
– Откъде имаш пари? – попита Афродита.
– От спонсори.
– Кой е луд, да те спонсорира?
– Преди имаше вождове, крале, сега има петролни магнати… Винаги има кой.
– Но ти нищо не работиш!
– Е, как?! По цял ден показвам несъвършенства!
– А, ако светът някой ден стане съвършен?
– Не говори така! Тогава ще остана без работа и ще си живея с теб в кактуса. Кафето беше страхотно, като теб!
Афродита се усмихна и всички отидоха при съседния кактус.
Бавно отпиваха от студения сок от боровинки. Беше приятно.
– Какво се замисли? – попита Афродита.
– Мисля.
– За какво?
– Хората все чакат да им се случи нещо велико. А то вече им се случва. Нарича се обикновен ден.

 

 

– Слънце! Слънце! Искам много слънце! – каза плажният чадър.
– За какво ти е? – попита чайката. – Ти правиш само сянка.
– Точно за това! – отвърна чадърът.
……..
При миниатюра от едно изречение максимална дължина на разрешения коментар е около един метър.
……
– По цял ден плувам и не се изморявам. Интересно защо? – каза шамандурата.
– Защото си куха! – отвърна вятърът.
…….
– От толкова много стъпки, ме заболя главата! – каза пясъкът.
– Ти нямаш глава! – изненада го палмата.
– Тъй, де! Исках да кажа тялото.
– Ти нямаш тяло!
– Добре, де! Заболя ме плажната ивица.
– Така може!
……..
– Свободен съм! – каза откривателят на жанра.
– Кое ти е свободното! Нали си женен. – каза химикалката.
– Свободен съм, да се изразявам в този жанр!
– Хайде, ела да измиеш чиниите! – обади се жената на откривателя.
………
Мастилото се разля върху листа в безформено петно.
– Това ми прилича на битка с танкове. – каза мъжът. – Тук е единият, а там е другият.
– Глупости! Това са пеперуди! – обади се жената.
– Това са летящи балончета! – извика детето.
– Колко съм талантливо! – помисли си мастиленото петно.
……….
– Ако не съм аз, няма да съмне! – каза петелът.
– Така е! – отвърна лисицата и го завлече в храстите.
……
– Харесвам кратките форми, вместо дългите любовни обяснения. Кажи, обичаш ли ме?
– Ъхъ.
………
Усмивката се роди и се залепи за устата на акушерката. Потупаха я по гърба, за да проплаче.
………
Миниатюрите ставаха все по – миниатюрни, докато не се превърнаха в едва забележими точици.
……..
– Не мога да се спра! – каза авторът. И катастрофира.
………
– Всичко започва от нищото. -каза нещото.
…….
– Изгорих си езика! Има ли нещо за пиене? – попита драконът.
– Само спирт. – отвърна жена му.
……..
Очакваното се сблъска с неочакваното и се получи виц.
………
– Един ден и ти ще станеш учител! – каза учителят на ученика.
– А на следващият ден, ти ще ми станеш ученик. – каза ученикът на учителя.
……..
– Ще измисля една миниатюра! – каза авторът. Мисли я толкова дълго, че накрая заспа.
……..
– Лека нощ! – каза авторът.
– Вече е ден. – каза жена му.
…….
След първата страница човекът обърна и втората на обратно.
……..
След като вирусът зарази всички, накрая зарази сам себе си.
……..

– Аз съм последната миниатюра. След мен ще има само дълги миниатюри.
……
– Това е краят. – каза авторът. И се гръмна.
……

– Мога да пиша и дълги текстове. – каза авторът. И двадесет години все пише.
……

Писателите създават героите, а героите създават писателите.
…….
Безопасността остана “без” и се превърна в опасност.
…….
Думите не знаеха на кого принадлежат. Всички ги употребяваха, както си искат.
……
Слънцето се принуди да изгрее, защото всички от офиса, вече си бяха купили кафе.
…….
Началникът се уволни сам, защото не се справяше с работата.
……..
Трамваят пропусна няколко спирки, защото пътниците в него си разказваха много интересни мръсни вицове.
…..
– Ти си умна, красива и добра! Ще приемеш ли това от мен?! – коленичи мъжът, държейки малка кутийка в ръце. В кутийката стоеше златният му зъб.
……
Молекулите са изградени от атоми. Атомите са изградени от електрони и атомно ядро.
Ядрото е изградено от протони и неутрони. Протоните и неутроните са изградени от кварки, свързани с глуони. От какво са изградени кварките, никой не може да каже. За какво е цялата тази наука?!
……..
Науката и литературата си приличат. Имат увод, изложение и заключение. Но малко хора им вярват.
……
Думите се загубиха в себе си.
…….
Тя прочете толкова много романи, че изпусна романа на живота си.
……..
Те бяха влюбени. Времето беше спряло. А часовникът хвърли стрелките си от яд, че никой не му обръща внимание.
…….
Намерих листо с формата на сърце. След няколко крачки намерих само дръжка. Колко е странен животът!
……..
– Страх ме е, да не стана миниатюрист. -каза авторът.
– Късно е вече! – казаха миниатюрите.
…..
– Написах една миниатюра. – каза авторът.
– Аз ти написах коментар. – каза читателят.
– А аз написах научна статия за нея. – каза професорът.
– А аз написах дисертация. – каза докторантът.
– А аз учебник. – каза академикът.
…..
– Докторе, имам миниатюромания!
– Разкажете ми накратко.
– Току що го разказах.
……
Математиката дълго изучава математиците. Получи се нула върху безкрайност.
…..
– Колко е мрачен светът! – казаха слънчевите очила.
…..
– Ако хората бяха произлезли от мен, нямаше да са такива маймуни! – каза шимпанзето.
…..
– Мечтая си, да ме накълцат! – каза краставичката. Беше гледала филм на ужасите.
…..
– Непрекъснато ме облизват! Тези хора нямат никакво възпитание! – каза сладоледът.
…..
Оказа се, че най – характерно за миниатюрите е тяхната миниатюрност.
…..
Най – кратката миниатюра, е усмивката с повдигнато ъгълче.
…..
– Защо Мона Лиза се усмихва? – попита туристът.
– Защото е чела миниатюрите ми. – каза един непознат човек.
…..
– Къде живее доброто?
– В мен. – усмихна се усмивката.
…..
– По – добре да бях станал маникюрист. – каза миниатюристът. – Щях да се нагледам на хубави жени.
– Не. Щеше да ги гледаш като отровен, от изпаренията на лака. – каза миниатюрата.
…..
– Аз съм авторът! – каза миниатюристът. – Вярвай си! Аз си съществувам и без теб. – каза миниатюрата.
…..
– Аз те създадох! – каза миниатюристът. – Благодаря ти много, но нямаше нужда! – отвърна миниатюрата.
…..

Миниатюрите са измислени от един изключително мързелив автор.

– Нещо ми стана студено. – помисли си Мрънкалото. -Какъв е този сняг, какви са тези ледове?! Някакъв тъп сън е. Ще се ощипя, за да се събудя, няма начин. Ощипах се. Пак е същото.
Едни странни същества, бяха наобиколили друго странно същество, което стоеше върху леда и трепереше. Имаше дълги крака, дълъг врат, а тялото му приличаше на онова нещо, с което хората чистят прах от мебелите. Беше заобиколено от някакви птици, които нямаха крила и смешно се клатеха, когато ходеха. Бяха, като облечени с фракове и приличаха на усърдни чиновници.
– Откъде дойде тоя?! – попита един пингвин.
– Сигурно е паднал от небето. – каза друг.
– Виж му крилцата! Не може да лети. – обясни трети.
– Значи е дошъл пеш. – допълни четвърти.
– Какво си ти?
– Аз съм щраус.
– Какво е това?
– Аз съм птица, която тича бързо.
– По този лед, ще ти е трудно да тичаш. Откъде си?
– От Африка.
Пингвините се спогледаха. Не бяха чували нито за Африка, нито за щраусите.
– Що за идиоти са тия! Все едно са на събрание. – говореше си Мрънкалото.
– Можеш ли да плуваш? – попита най – стария пингвин.
– Не.
– Не можеш?! – ахнаха всички.
– А, как ще ловиш риба?
– Не знам. Защо да я ловя?
– За да я ядеш!
– Не ям риба.
– Какво ядеш?
– Люцерна.
– Това пък, какво е?
– Трева с листа. Много е вкусна!
– За първи път чуваме! Тук няма люцерна. Има само риба. Ще те научим да плуваш.
– Не искам!
– Няма не искам! Задължително е.
И пингвините го бутнаха във водата. Щраусът беше с дълги крака и шия, но беше дълбоко и само човката му се подаваше над водата.
– Помощ! Давя се! Давя се!
Пингвините го измъкнаха на брега.
– Наистина не може да плува. – каза най – старият.
– Ще умра от студ! – с последни сили изтрака щраусът. Пингвините се скупчиха около него и го стоплиха с телата си. Щраусът малко живна.
– Много са ви малки яйцата. – каза той.
– Защо да са малки?
– Нашите са колкото сто ваши.
– Не може да бъде! И колко щраусчета се излюпват от едно яйце?
– Едно.
– Само едно? Няма логика!
– Това навярно е така, защото в яйцата им са навити дългите им крака и шия. – каза най – старият пингвин.
– Искам, да се върна в Африка! – каза щраусът.
– Къде е това? – попита един пингвин.
– Не знам.
– Как ще се върнеш в Африка, като не знаеш къде е?! – обади се Мрънкалото.
– Не знам. Само ТОЙ знае!
– Кой?! – попитаха в хор пингвините.
– Изкуственият Интелект.
– Добре, ще те върна в Африка. – каза Изкуственият Интелект. – Само се пошегувах.
– Ама, че тъпотия! – измърмори Мрънкалото, обърна се на другата си страна и захърка.
………….
– Не знам, защо всички са кисели?! – каза необичайно сладкият лимон и изпусна капчица сок. До капката се доближи една муха, която беше решила, да се освежи.
– Какво става! Сладък си, като смокиня! Вече не вярвам на очите си! Ти, жълт ли си?!
– Жълт съм.
– Защо си жълт? Би трябвало, да си лилав!
– Защото съм лимон.
– Ти си мислиш, че си лимон!
– Лимон съм.
– Не си. Сигурно си ГМО. Ако всички лимони станат сладки, как ще си правим лимонада?!
– А, може би съм портокал. – каза сладкият лимон. – Може би имам пра – пра баба портокалка. Но ухая на лимон.
– Няма нищо сложно. Ти просто си нов сорт. От теб ще стане страхотно сладко. – обясни един стар лимон. – Има сладко от люти чушки, например.
– Гадост! – измрънка Мрънкалото. – веднъж вече се олютих и изпих цяло езеро с една сламка.

– Между другото, наистина има стар сорт сладък лимон. Казва се лимон на Майер. – обади се Изкуственият Интелект.

– Стига, бе! Ти пък откъде се взе?!
– Аз съм навсякъде.
– Още малко и ще ми кажеш, че има салата от люцерна.
– Има. Кълновете от люцерна са много хрупкави и свежи, богати на витамини и се наричат алфа – алфа.

– Казвах ви, че е вкусно. – появи се щраусът.
– Добавете и парченца риба! Ще стане трепач! – намесиха се пингвините.
– А аз ще ви капна сок. – обади се лимонът на Майер.
– Гадост! – каза Мрънкалото. – Кой ще го яде това?!
– Как, кой?! Уважаемите читатели. – усмихна се Изкуственият Интелект.
– Ура! Значи наистина съм лимон на Майер и не съм нов сорт, а стар! – възкликна сладкият лимон.
– Тогава, по пътя на логиката, аз съм древен философ. Знаех си, че всичко е майтап! – каза Мрънкалото и продължи да спи. А в съня му се появи щраус, който лови риба и пингвини, които похапваха люцерна.
……..

– Ела, да те гушна! Много си сладък!
Мрънкалото се огледа. Говореха на него. Думите излизаха от нежните устни на едно същество, което седеше под плажния чадър. След дълго мълчание Мрънкалото попита:
– А не съм ли ти неприятен?
– Не.
– Какво най – много харесваш в мен?
– Алаброса.
– Как се казваш?
– Афродита.
– Богиня ли си?
– Не. Обикновена жена съм. Искаш ли, да се изкъпем в морето?
– Аз… такова… съм много космат.
– Харесвам космати мъже.
Мрънкалото си приглади алаброса. Имаше нещо съмнително. Млада, красива жена, да хареса точно него. Защо? Защо? Мрънкалото обикаляше в кръг.
“Знам, че съм неустоим. Знам, че няма нищо по – прекрасно от мен. Космат съм и съм намръщен, но това са качества. Но никой, никога не ми е казвал, че ме харесва”.
– Ние не се познаваме. – каза Мрънкалото.
– Ще се опознаем. – отвърна Афродита.
– По принцип, аз съм винаги прав.
– Чудесно! Харесвам решителни мъже! А, ти, харесваш ли ме? Не съм съвършена, но съм истинска жена.
– Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото. – каза Мрънкалото. – Не казвай на никого!
– Какво?
– Че ми е хубаво с теб.
– Добре. Това е само между нас.
– Значи, ме харесваш?
– Да.
– Без мен светът не е интересен.
– Забелязах го.
– Да не си перверзна?
– В какъв смисъл?
– Да колекционираш космати мъже.
– Не. Просто те видях и нещо в мен трепна.
– Какво, по – точно?
– Сърцето ми.
Мрънкалото усилено мислеше.
– Усмихни се. – каза Афродита. – Виж, колко е пъстър светът!
– Ако се усмихна, няма да съм аз. Това противоречи на всичките ми принципи.
– Какви са те?
– 1. Няма нищо по – прекрасно от мен.
2. Който нищо не прави, никога не греши.
3. Ако фактите не ме подкрепят, значи не са никакви факти.
4. Ако търсех съвършенство, щях да се погледна в огледалото.
5. Когато всички са съгласни с мен, значи има нещо гнило.
6. Без мен светът не е интересен.
7. Аз съм винаги правилен.
8. Умората е враг на щастието.
9. Сънят лекува. Но понякога трябва да се събудиш, за да видиш колко си красив.
10. Целият свят ми е длъжен, но не знам, точно защо.
– Интересен човек си. – каза Афродита.
– Така е!
– Какво работиш?
– Спя под един кактус.
– Но това е почивка!
– Не. Работа е. Всеки път, когато се събудя, откривам нови несъвършенства в света и трябва да ги коригирам. Обаче, най – прекрасното е, че съм вечен или поне, докато човечеството съществува.
– Интересна професия. Да поправяш несъвършенствата.
– Не ги поправям. Само ги посочвам. Несъвършенствата са вечни.
– Но аз не съм.
– Да. Ти ще се превърнеш в бабичка, а аз ще съм си все такъв.
– Да не мислим за това. Виж, колко е красив залезът!
– Какво му е красивото? Обикновено мръкване.
– Тогава, защо го гледаш цели десет минути?
– Чакам го да свърши.
– И после в тъмното ще се гушкаме.
– Да се гушкаме! В тази жега?! Предпочитам, да спя сам под кактуса.
– Ще спиш с мен под чадъра.
– Хъркам. Ти ще ме буташ непрекъснато. Ще ме караш, да си вадя сливиците. Ще трябва да не говоря.
– Не се притеснявай! И аз хъркам.
– Щом хъркаш, няма да мога да спя, а това е основната ми работа.
– Много си сладък! Искаш ли да се оженим?
– Да се оженим!
– Да. И ще си имаме деца.
– Деца?!
Мрънкалото хукна като луд по пясъка.
Любовта е капан. Първо ти казват, че те харесват, после, че те обичат, раждат се децата и повече не ти обръщат внимание. Трябва да ходиш на работа и да се грижиш за всички. Най – добре е, да си спиш под кактуса и когато се събудиш, да отбелязваш новите несъвършенства. Това е важно занимание.
Мрънкалото легна под кактуса, защото разбра, в какво е истинското щастие. Сладко заспа и захърка.

……..

Табела в пустинята:

“Всички кактуси са заети. Спете прави.”

🏜️

– Твоят кактус е най – хубав! – каза Афродита.
Мрънкалото отвори едното си око.
– Всъщност, ти го украсяваш! – добави тя.
Мрънкалото отвори и другото си око.
– Не мога да си представя света без теб. Ще е ужасно скучен. – въздъхна Афродита.
Мрънкалото седна и си пооправи перчема.
– Защо ми говориш така? По принцип, всички ме мразят.
– И защо?! Ти си винаги прав.
– Мога да ти позволя, да поспиш половин час под кактуса.
– О! Това е голяма чест!
Мрънкалото дълбоко се замисли. Имаше два варианта. Афродита се шегува. Афродита не се шегува.
– Но има голяма вероятност, да те прегърна в съня си. – каза Афродита.
– Не го прави!
– Защо?
– Може да ни видят.
– Какво от това? Ти си невероятен мъж, с много силен характер.
Мрънкалото скочи на крака и проницателно загледа Афродита. Тя се усмихваше.
– Добре. Ще ти разреша да поспиш един час, но през нощта, когато се мръкне.
– Оценявам жеста! – каза Афродита. – За мен е чест, да поспя зад широкия ти гръб.
Мрънкалото седна на земята и дълго мълча.
– Имаш хубави вежди. – нечаквано за себе си изръси той. Защото не правеше комплименти. Това беше под достойнството му.
– Благодаря! – засмя се Афродита.
Мрънкалото легна по гръб под кактуса и изсумтя. И за първи път видя, че небето е синьо.
– Това, което харесвам в теб е, че си различен от всички мъже, които съм срещала. – каза Афродита.
– Колко мъже си срещала?
– Стотици.
Мрънкалото повдигна едната си вежда и си приглади прическата.
– Толкова много!
– Търся истинския.
– Не търсиш правилно.
– Как е правилно?
– Хващаш един и това е. Всичко е случайност.
– А, не! – каза Афродита. – Нали ще трябва цял живот да го търпя! Трябва с нещо да ме привлича.
…………
Настъпи нощта. Мрънкалото и Афродита легнаха един до друг, гръб към гръб и така захъркаха, че всичко живо в радиус от една миля избяга.
На сутринта Мрънкалото се събуди. Афродита я нямаше. Много ясно. Нали ѝ разреши, да спи под кактуса само за час.

🏜️

– Обичаш ли животни? – попита Афродита.
– Не. Защо да ги обичам?!
– Приятно е.
– Какво му е приятното? Стресиращо е.
– Това става между другото. Не е натоварващо.
– Напротив! Ако имам котка, ще трябва цяла вечност, да я галя.
– Тя няма да живее толкова.
– Да, но аз ще помня, че съм имал котка.
– И ще се усмихваш, когато се сетиш за нея.
– Да се усмихвам?! В никакъв случай!
– Много харесвам черни котки. Очите им греят.
– Котките си имат техен живот, аз си имам мой.
– Но виж го, колко е сладко!
– Коте!!! Откъде го взе?!
– Намерих го под един храст.
– Върни го обратно!
– То ме хареса и пак ще се върне при мен.
– Занеси го далече! На другия край на света!
– Така е и с хората. Когато си харесаш някого, все гледаш, да се върнеш при него. – каза Афродита.
– Аз не харесвам никого. – отвърна Мрънкалото.
Черното коте се сви в скута на Мрънкалото и замърка.
– Много ти отива на костюма! – каза Афродита.
Мрънкалото не знаеше какво да каже, само тежко въздъхна.
– Разреших ти да спиш цял час под кактуса! Сега довлече някакво коте, което ми мърка, без да ме пита! Идваш тук и ми говориш за всякакви неща! Аз не мога, да живея така!
– Добре, ще си отида. – каза Афродита.
– Ти ще си отидеш, но аз ще си мисля за теб и ще те чакам! Не трябваше изобщо да се появяваш!
– Всичко е въпрос на случайност. Сам го каза.
– Най – голямото несъвършенство при жените е, че се случват като бедствие! – обобщи Мрънкалото.
– Не. В това е съвършенството ни. – леко се усмихна Афродита.
– Мога да ти разреша да идваш, но само пет минути месечно. – каза Мрънкалото.
Мрънкалото започна да спи неспокойно. Сънуваше котето и Афродита, и разговаряше с тях. Едва дочака да дойдат петте разрешени минути. Афродита и котето се появиха.
– Омъжих се. – каза Афродита.
Мрънкалото хлъцна.
– За кого? – попита.
– За един съвсем обикновен. Не го познаваш.
– И какво му хареса?!
– Добряк е. Има постоянна работа. Обича котки.
– Казах ти. Така се прави. Хващаш един за ушите и това е.
– Омръзна ми от ексцентрици.
Мрънкалото скрито се усмихна. Отново беше свободен.
…………
Всичко си вървеше по старому. Мрънкалото спеше под кактуса, а когато се събудеше, показваше несъвършенствата на света. Не, че някой ги поправяше. Но трябваше да се напомня, че светът е несъвършен.
Веднъж, Мрънкалото реши да потърси по – голям кактус от неговия и тръгна из пустинята. Видя един в далечината. Не бързаше. Когато стигна до него, се вцепени. Афродита и котето спяха под него.

Разтърка си очите. Въздъхна. Седна до тях и заплака. Котето се събуди. Измяука и го близна по ръката. Събуди се и Афродита. Двамата се гледаха и мълчаха.
– Нали се омъжи! Защо спиш тук?!
– Излъгах те.
– Типично по женски. Всъщност, не знам има ли смисъл?
– Кое?
– Да показвам несъвършенствата на света. Той и без това, никога няма да се оправи.
– Приеми го, какъвто е.
– Не мога. Искам да бъде по – добър.
– И аз искам това. – каза Афродита.
Двамата се прегърнаха.
– Мяу! – каза котето.