Хващам в последния момент автобуса, заставам на любимото си място и изведнъж виждам, че съм по пижама. Само долнището, отгоре съм си облечен нормално. Гледам пътниците – не реагират. Поглеждам се. По пижама съм. Качва се контрольор.
– Без билет съм. – казвам.
– Влюбени не проверявам. – казва той.
– И как разбра, че съм влюбен?!
– Че кой идиот ще се качи по пижама в автобуса?!
     Тогава всички започват да се смеят. Щипя се, щипя се… Боли! Ако отида така на работа, ще ме скъсат от майтап. Връщам се вкъщи.
– Ти що си по пижама?! – пита жената.
– Ходих да хвърля боклука.
– Боклука си е тука! Пак си се влюбил!
– В теб!
– Хайде, стига! Ето ти панталона! Все трябва да ти давам дрехите в ръцете!
     Обувам си панталоните. Отивам на работа.
– Пак си влюбен! – казва шефът. – Панталоните ти са наопаки.
– И отпред са разкопчани! – допълва колежката.
– И си с различни чорапи! – подмята колегата.
     Добре, добре! Влюбен съм! Усещам тръпката в мен, но като не помня в кого?! Но знам, че съм влюбен. Хубаво е. И това е най-важното!

Мъжът от класа сладко горчи,
като конфитюр от кайсии
с бадеми.
Има леко присвити очи
и мълчи,
и не казва думи големи.
Усмивка небрежна намира си път,
докосва те мъжкото рамо.
Тротоарът свършва,
превръщаш се в плът
и очакваш целувката само.
Може би, чудна любов,
от лекия флирт ще излезне.
Той те гледа с присвити очи
и мълчи.
Просто знае, кога да те резне.

Season:   Попитай ме, защо растат цветя,
                 защо след есен идва зима,
                 защо очите ти блестят…
                 Не знам защо, но искам да ги има.

   Ирен:   Не, няма да те питам,
                 Животът е загадка.
                 От всичко ще опитам,
                 защото сме за кратко.

Не спъвам полета ти,
и деля те с нея,
избрах си да съм другата
с мечти,
не те обичам притежателно,
не мога,
понякога боли, но не горчи.
Не мога да отнемам от деня ти,
минутки, нито мигове дори,
но мога да се вмъквам във съня ти,
и страстно да танцувам до зори.
По спящите очи ще те целувам,
от грешни часове ще си крада,
в сърцето ти на воля ще лудувам,
и после на гърдите ще заспя.
Денят когато сънен се покаже,
частичка ще си взема от нощта,
ще тръгна боса, няма да разкажа,
че си откраднах миг от вечността.
Очаквай ме, отново ще се върна,
когато уморен във мен заспиш,
със цялата ми страст ще те прегърна,
нахална съм… дано да ми простиш…

Понякога ми се усмихва тя.
Това внезапно ме променя.
Дали пропадам или пък летя,
не зная, има ли значение…

Понякога в тъга мълчи,
потъва в черна безметежност,
но виждам в кротките очи
искрици притаена нежност.

Понякога ме иска тя,
душата и с любов ме гали.
От синьото валят цветя,
въздишки падат на воали.

Стоях на бара, пиех водка,
когато с трясък влезе Тя,
жена с танцуваща походка…
И водката ми се разля!
Видях очите ù зелени
и някаква искра във тях,
а тя премина покрай мене
и разпиля конфети смях.
Стоя на бара, пия водка
и чакам пак да влезе Тя!
Жена с танцуваща походка…
Една несбъдната мечта.

Пак ми липсваш и пак те жадувам,
мое силно, горещо момче,
вместо с теб със тъгата флиртувам,
и изгубвам се в нея… дете.

И пътувам през твоите мисли,
там попадам на цветни следи,
виждам себе си в цвете разлистено,
по стеблото ми – тънки бодли.

Дивна роза за твоето тяло,
в мрак  ухая на нежна нега,
и разцъфвам в душата ти…   в бяло,
моя страстна, безумна съдба.

Сладка любов и малко горчива,
бавно на глътки от нея отпивам,
удря в сърцето, стомаха ми свива,
уж е лекарство, а ме убива,
камъни остри в душата ми мята,
а на гърба ми растат си крилата.
Знам, че ще скоча, това го умея,
докато падам, за миг ще живея.

Знай, няма вятър без крила,
не ме затваряй в своя свят,
аз мога само да летя
и винаги ще идвам пак.
Не вдигай крепостни стени,
не тръшкай тежката врата,
ще бъда в твоите коси,
и в тях ще бъда тишина,
но просто дай ми свобода,
аз винаги да бъда бяг,
и влюбен в твоите очи,
да се завръщам пак и пак…