Специалното Върховно Събрание наброяваше
деветстотин и петдесет депутати. Малко множко,
според злите езици, за три милиона народ,
но според политиците, не трябвало да се потиска
желанието на хората да управляват. За първи път,
от много години, залата беше пълна и всички бяха
налице, даже и опозицията беше заела местата си.
Журналисти не бяха допуснати и депутатите се чувстваха
спокойни. Думата взе представител на мнозинството.
– Всички ние, управляващи и опозиция, носим отговорност
пред обществото и много добре знаем, че ако хазната се изпразни,
държавата ще фалира. Не трябва да се допуска това.
Имаше предложение, да се сложи данък кладенци,
но селата опустяха, кладенците не се използват
и идеята отпадна. Добре е, да се наложи такъв данък,
който да е масов, да обхваща широк слой от населението
и да е по джоба на всеки. Затова предлагам, да се въведат
сексомери.
– Моля? Не ви разбрах?! – каза Председателят.
– Сексомери. Прибори, които отчитат половата възбуда
и всеки ще си плаща за удоволствието.
Залата избухна в смях, като се смяха и изключително сериозните
депутатки от опозицията. Възцари се прекрасно настроение.
– Благодаря за шегата! – каза Председателят – Развеселихте всички!
– Не е шега. – каза депутатът. – Даже има и фирма, която ще изработи
приборите. Микросекселектроникс се казва.
– Тази фирма е ромска! – чу се глас в залата.
– И какво от това?! Ромите могат всичко! Принципът е съвсем прост.
Слага се халка върху мъжкия орган, който при възбуда увеличава
диаметъра си, всички го знаят, отчита се натискът от вътрешната страна
на халката, засича се и времето на възбуда, и се изчислява данъкът.
– А при дамите, как ще става отчитането? Какъв ще е датчикът? – чу се
нежен женски глас.
– Жените ще си останат държавни. Който иска да ги ползва, ще си плаща.
Пак избухна смях, но после настъпи мълчание. Депутатите се замислиха.
– Абсолютна дискриминация е това! Мъжете масово ще се самокастрират! – чу
се възмутен мъжки глас.
– Става въпрос, за двадесет, тридесет стотинки на час. Въпрос на престиж е. – обясни
депутатът.
– Ха! Че кой е възбуден по цял час! – изненада се някой в залата.
– Има и такива мъже, колега! – апострофира го дама от опозицията.
– Моля, задавайте въпросите си от трибуната – каза Председателят.
– Грейо Вунев съм, от Партията на Онеправданите. Искам да попитам,
ако мъжът се възбуди без жена, пак ли ще плаща данък?
– Пак.
– Не е честно! Лесбийките ще минат метър.
– Да, но гейовете ще компенсират. Държавата не губи нищо.
– Помислете за последствията! Мъжете ще спрат да гледат порно!
– Вярвате ли си колега?! Представете си, че се запознавате с прекрасна дама.
Достатъчно е, да и покажете голям данък възбуда и тя ще бъде ваша.
Освен това, добре е в една държава, мъжете да са непрекъснато възбудени,
населението ще се увеличи неминуемо и ще преборим демографската криза.
Предложението бе обсъдено, уточниха се детайлите, бе създаден закон,
приет единодушно. Да… Много странно! Опозицията гласува “за”! Само, възникна
малък проблем. Фирмата, която трябваше да произведе сексомерите, получи
субсидиите, а не направи нито един. Офисът и беше с фалшив адрес.
Сега търсят външна фирма. Законът беше приет, но не можеше да се изпълни
по технически причини. Всички се възползваха от това, дори строгите депутатки от
опозицията. Изневерите скочиха в пъти. В страната настъпи голям разврат.
Хората се наслаждаваха, на все още безплатната възбуда. Имаше и положителен
ефект, раждаемостта скочи.
Хайде, спирам да пиша, че ми избиха едни горещи вълни и отивам да…
Не ми помагай!
Не ми помагай, мога и сама,
отдавна със едно крило политам,
а то, горкото – тънка пелена,
издигна ли се само се оплита!
Не ми помагай, мога и сама,
отдавна от сълзите си все вкусвам,
“поливам” с тях забравена леха
на някой, който скоро ме „напусна“!
Не ми помагай, мога и сама
на хората в устенцата да „сложа“
горчилката, когато завистта
им, винаги с охота ме спохожда!
Недей да ми помагаш … аз сама
ще мога, ако искам да се върна,
но пътят ми обратно е скала,
която във подобна ме превърна!
Недей да ми помагаш … аз сама,
със мен на самота не се обричай,
пази душата си от сивота,
когато можеш, винаги обичай!
Слънчево
Слънчогледи
С новия интериор мисля, че ще си намокря обувките. Но ми харесва!
Обичате ли котки?
Усмирителна риза
Усмирителна риза…
Усмири ме, когато съм вятър
и свистя с побеснелия дъжд,
притисни се до мен и танцувай,
да потъна в ръцете на мъж.
Обуздай ме, прегаснал от жажда,
превземи крепостта отведнъж,
разузнай как страстта в мен се ражда,
покори ме със устрем на мъж.
Долепи ме до твоето тяло,
превърни се във звяр изведнъж,
изтръгни с вик сърцето ми цяло,
да събудя ловеца във мъж.
Размажи ме със тръпнещи ласки,
да крещя, да си в мен неведнъж,
да отхвърля порядки и маски,
да почувствам стомана на мъж.
Разгори до полуда кръвта ми,
открадни ми дъха наведнъж,
и жигосай със устни плътта ми,
да усетя как чезна за мъж.
Запали ми пожар във гърдите,
разпилей ме нашир и надлъж,
подлуди ме със галещи пръсти,
обладай ме със сила на мъж.
Ще притихна от моята лудост,
усмирена от теб… зряла ръж,
укротена от твоята щедрост,
ще заспя във прегръдка на мъж.
снимка: интернет
Докосване
Пантера
Пантера
Season:
Стоиш във храстите и дебнеш,
очите ти горят в червено
и искаш с мене да си легнеш,
сърцето ми да изядеш студено,
защото си жена-пантера,
облечена във кожа черна.
Усмихвам се и не треперя.
Аз знам, че си с душа неверна.
nezemna:
Стоя във храстите и дебна,
присвих очи, надуших плячка,
видях те, плът на мен потребна,
и нямах мисъл и спирачка.
За кръв съм жадна и за ласки,
сърцето ти безстрашно ще намеря,
затънала в безумни страсти,
ще го изям, но за вечеря!
Повреда
Подарък
Пиша ти писмо
От години ти пиша това дълго писмо,
но не мога да спра и листата не свършват,
тъжно гледам навън самотно дърво,
с оголени клони и връх, но прекършен…
Всяка дума до теб се превръща във стих,
ала вятърът хладен, почти ме разсейва
и за малко изгубени капчици дъжд,
да заместят в очите ми сълзите „небрежни“.
Пак е есен дошла и небето “тупти”,
сменя слънцето жарко със облаци сиви,
не загатва за теб, само малко, дори,
но изпраща ми вяло лъчи колебливи.
Нямам спомен по-нов от последния с теб
с него всеки път бавно крася редовете
и изписвам с търпение ред подир ред
със надежда, че идваш преди снеговете…
Тежка зима намести се в мойте коси,
все по-трудно и трудно дописвам листата,
но в очите ми вече не идват сълзи,
просто знам си, че още….още малко ще чакам.
Колко време ти пиша това дълго писмо,
но ще Трябва да спра, не че свършват листата…
…тук ме няма, но дойдеш ли, старо дърво,
вместо мен ще ти каже: Не успях да дочакам!
*снимка: Интернет
Ех… ако можех да пиша в рими красиво…
Боси крачета, мидички малки,
слънце в небето, време за свалки.
Цветни чадъри, тела с бронзов цвят
плажът събрал е целия свят.
Глъчка безспирна. В небето хвърчило.
Игрива вълна следа заличила.
Пясъчен замък, водорасли зелени,
смях и шеги на плажа родени.
Водна пързалка, сърфове, лодки.
Вятър отнесе шапка на точки.
Мокри усмивки, пръски солени.
Музика – ноти от морски рефрени.
Думички три, с устни рисувам.
Пускам ги с мисъл до теб да доплуват.
С рими да можех да пиша красиво
в стих бих ти казала – „Обичам те, мило
Лилаво
Къде се губи хиляди години,
не знаеше ли, колко те очаквах?
Римувах те в мечти лилаво-сини,
и залези умислени разплаквах.
Не ме ли чувстваше на топка във стомаха,
неканена как стихвах ти в очите?
Завивах се със липси, тайно плачех,
а сутрин се изнизвах със сълзите ти.
Не знаеше ли, колко ме болеше,
до друг да лягам, тебе да мечтая?
А нежността ти в мислите валеше…
В лилаво цъфнах и на теб ухая…
Време за любов
Сукман ”Музика”
Апетитно
Много трудно
Много трудно разпервам крила,
аз не съм многолика и дръзка,
много често погрешна стрела
се забива във мен, но се пръска!
Имам силни и слаби страни,
нямам ангели да ме закрилят,
имам доста познати “добри”,
и приятели с мене … да пият!
Не познавам добре честността,
даже никак – не ми и отива,
но на чуждо не слагам ръка,
просто взимам, когато ми взимат!
Не разбирам от празни слова,
само с поглед вината я виждам,
скривам всяка продажна сълза
и не спирам във мен да зазиждам!
Не полагам цветя и венци,
те – умрелите, няма да видят,
просто гледам със тъжни очи
как в пръстта всички дружно се сбират!
Много трудно разпервам крила,
аз не съм многолика и дръзка,
но се питам дали ще спася
в мен доброто, което се пръска!
Петък вечер
По тази улица навярно си вървял,
и совата навярно е една и съща…
Познах те – призракът ти бял,
във петък вечер все се връща.
Все още ли жадуваш за смеха ми?
Тогава усмихни ме– моля те,
изгубена съм в чужди драми,
повикай ме – навънка пролет е!
Все още ли ревнуваш ветровете,
танцуващи с полата ми туист?
Една сълза в окото ти засвети,
а аз треперя като лист…
Но не от страх, студено ми е сякаш,
при тебе никога не е студено,
вземи ме, вместо да ме чакаш,
във петък вечер ми е позволено…
…но днес, ми липсва твоето „Здравей“
Аз, може би… след време ще ти липсвам.
Някога… и няма да те има в моето – сега…
Тогава празен ще остане листът,
във въздуха ще има мъничко тъга,
дъжд ще танцува вън по ламарините,
а после слънце ще огрее из прахта
във изоставената къща,
там някъде на край света…
Котки и котаци жално ще мяучат край комините…
А той, Животът уж, ще е все същия…
Да… всъщност всичко ще си бъде все така.
Гъсеници ще се превръщат в пеперуди.
Във перли – песъчинки незначителни.
Небето в тропиците ще е изумрудено,
а залезите споделени – възхитителни.
Влюбени ще се целуват непринудено,
в парка и в тролея,
а други – разстояние, които ги дели,
все ще поглеждат към дисплея.
Моряшките жени с надежда
ще чакат кораба на някой кей,
а слънцето ще дипли златна прежда…
Да, всичко ще е същото,
но днес, ми липсва твоето „Здравей…“