Не мога да се раздавам непрекъснато, защото ще се свърша. От друга страна, ако се затворя в себе си, ми става скучно. Трябва да балансирам. Затова се опитвам да бъда ведър и приветлив. Когато пътувам в метрото, срещу мен седят едни прекрасни женски същества, които си цъкат на телефончетата и се усмихват. Явно, отсреща им пускат шегички. Понякога, случайно ме поглеждат, тогава им се усмихвам ведро и приветливо, но те с едни безизразни очи, гледат през мен и не оценяват жеста ми. Никой не обръща внимание на реалните тъпанари, това е естествено. Ако бях виртуален, щеше да е друго. Свалки, закачки, нищо ангажиращо, пей сърце. Но аз съм реален, много ясно, че не съм перфектен. Сега срещу мен, седи едно бонбонче, цъка на телефончето си, усмихва се, нищо друго не съществува за него, само онзи свят от екранчето. Мога да си го разглеждам, колкото си искам. Дълги, черни плитки, сини очи и малинови устни. Млечно бяла кожа. Какви слаби ръчички！Цялото е крехкичко и нежно. Облечено е в бели панталон и блуза. Има дълги бедра. Този, с когото си чати, сигурно е луд по него. Голямата заблуда за мъжете. Красивата външност, не гарантира красиви душа и характер. Това е подвеждащо при една сериозна връзка. Всяка сладуранка, може да ти разкаже играта, но сегашните връзки са неангажиращи. Кой ти гледа, характера и душата?！Флирт, шоу, удоволствия и забавления. Живееш за мига. Ако ми беше жена, щях ли да я обичам? Или щях да и свикна? И после, да гледам встрани? Чуждите жени, винаги са по атрактивни. Опс！ Погледна ме и ми се усмихна. На мен！Спирката ми дойде. Ставам, трябва да слизам. Виждам отражението и в стъклото на прозореца. Не гледа в телефона, разглежда ме в гръб, от главата до петите. Знаела е, че я наблюдавам. Ах, колко са хитри жените！Правят се на ударени, с голямо съвършенство. Вагонът профучава край мен. Поглеждам я за последно, преди да изчезне завинаги. Цъка си на телефона и се усмихва.
Огън
Клише
Ще превържа незараснали рани.
Ще изгоня дяволи – триста.
Че научих – сълзи, Душата не хранят.
Нито мастило разлято по листа.
Забранената дума „обвързвам “,
заличавам със цветен парфюм.
С романтична рокля заменям –
деловия, всекидневен костюм.
И оставям Душата да диша.
Ще живея! Животът тече!
Просто е. Ще ти кажа – „Обичам!“
Без да увъртам… Клише. 🙂
Дъжд по никое време
Неспасяемо
Безсмъртие
Аз няма да се моля, не и не,
и даже и звездите да угаснат,
ще се загърна с мъртвото небе,
а раната все някак ще зарасне.
Аз няма да пропадам всеки път,
с мълчание, когато ме раздираш,
да съм осъдена на страх без съд,
и само вятърът да ме разбира.
Аз няма да примирам от тъга,
и болката си няма да гримирам,
ще бъда в теб, дори и все сама…
Усети ли ме!? В теб съм… не умирам.
снимка: интернет
На мен остави камъните
Твоите очи, страннико, и моите
не виждат едно и също…
Твоите виждат пътя,
моите – камъните!
Твоите виждат изгрева,
моите виждат залеза.
Твоите виждат радост,
моите виждат болката…
Твоите уши, страннико, и моите
не чуват едно и също!
Твоите чуват песен,
моите чуват вопъл.
Твоите чуват звън,
моите – камбаната…
Твоите чуват крясък,
моите – само стон!
Твоите рани, страннико, и моите
не болят едно и също!
Твоите болят като живота,
моят живот е рана.
Така че – не спирай при мен, страннико!
Върви си, върви по пътя…
На мен остави камъните!
Влюбено сърце
На плажа си намерих най-случайно,
изхвърлена бутилка от морето.
Послание загадъчно и тайно,
навито вътре бе в шишето.
Отворих го, но листът беше празен,
навярно дълго бе пътувал.
Изтрити бяха думите, но в края
сърце бе някой нарисувал.
Сърце, сърце, защо премина всички бури,
обръщано и блъскано, люляно,
подмятано по брегове различни,
в напразно време пропиляно?!
То засия и затуптя…
Изплаших се, не го отричам!
“Тъй просто е! Нима, не ме разбираш?!
Обичам я, обичам я, обичам…”
ИЗПРАТИ МИ ПИСМО В БУТИЛКА
Направи нещо щуро за мен,
изпрати ми писмо във бутилка,
изсвири ме, създай ме в рефрен,
открадни ме от раз, със засилка.
Отведи ме до светло небе,
изкъпи ме с роса от тревите,
облечи ме със смях на дете,
и с милувки сплети ми косите.
Направи нещо щуро за мен,
подари ми звука на щурците,
с нежността ти вържи ме във плен,
поръси ме със чар от звездите.
Накичи ми леглото с цветя,
запали ми страстта със целувка,
отведи ме във дивна гора,
под бреза резервирай нощувка.
Направи нещо щуро за мен,
разкажи на света, че ме има,
разходи ме до рая, за ден,
напиши ме, вгради ме във рима.
Направи нещо щуро за мен… открадни ме, създай ме, люби ме…
снимка: интернет
За Любовта с Любов
Светът внезапно засия.
И замълча умислено.
Във парка двама – Той и Тя
се гледаха усмихнато.
А пък небето заваля.
От щастие изхлипа.
Те, двамата и на Дъжда
с усмивки му благодариха.
Есента на непукист
просто се преструваше.
Гледката на Любовта
силно я вълнуваше.
Пусна слънце. Изсуши
златото в короните.
И запяха във синхрон
листата по клоните.
Слънцето разнежено
капчиците близна.
Седемцветната дъга
хич не бе капризна.
В мигом тя се появи
и успях да зърна,
в себе си как ги приюти
и във цвят прегърна.
Никой в този Миг за тях,
тук не съществуваше.
Там във парка бях и аз.
Любовта се “чуваше “.
Дължа ти всичко
Дължа ти всичко
Дължа ти ръцете си… ти ми ги стопли,
студени от хиляди зими,
премръзнали бяха, безкръвни, сиротни,
и празни безкрайни години.
Дължа ти ги… ти ги научи да дават,
да ваят живот, да прегръщат,
научи ги как до премала да галят,
и как топлината да връщат.
Дължа ти очите си, черни мъниста,
помръкнали, мътни и тъжни,
с красива усмивка и обич пречисти,
сълзите… и те са ти длъжни…
Дължа ти душата си, беше нечиста,
от болка и страх замърсена,
със нежност събра ме, до блясък почисти,
за теб съм любов… споделена.
Есен в гората
Еньовден
Самодива видях. Но насън.
Затова се събудих.
Тя стоеше пред мен чисто гола
и дивно красива.
И желание в мен се взриви,
неподвластно и лудо,
да я видя така
и с ръка да я пипна на живо.
Да посрещна зората тогава,
все още по тъмно?!
И петелът дори
с песента си отвън ме приканва.
За късмет и пътека си имам.
Не земна, а лунна.
А такава пътека
зове, изкушава, подмамва.
Ще вървя по пътеката лунна,
чак там, до небето.
То се вижда пред мен,
как докосва върха на баира.
Като стигна до там,
ще се спра да си чуя сърцето.
Да изпитам щастливата тръпка,
че още пулсира.
Ще целуна луната с очи
и ще тръгна обратно.
Недалече от мен, пъдпъдъчен
рефрен ще ме гали.
И това е вълшебния миг,
в който най-вероятно
ще изскочи пак голата фея
пред мен. Но…едва ли!
Чак тогава ще зърна на изток
Зорницата. Тя е
несравнимата моя отдавнашна
обич далечна.
И ще кажа на глас,
ако някой все още не знае:
Всяка нова любов
е в началото винаги вечна.
Важно е “днес!”
…ако утре изчезна без звук,
там откъдето няма завръщане,
важно ли ще бъде, че днес съм тук?
… и се моля за нежна прегръдка?
И какво, ако има думи изречени
в моя чест? И са тържествени?
Кой цветя за мен е купил,
Кой ли пък, не?
Това не ще бъде вече съществено…
“Утре” може да няма. Важно е “Днес”!
Кой, днес на лицето ми усмивка изписва?
Кой, разплиска душата ми, днес?
Кой, сълзите ми пресушил е?
Днес, не утре. Не вчера, а днес,
…докато още Любов съм и… дишам.
Тази любов, ако ми е писана…
Не искам повече големи любови!
Нито пък държа да съм влюбена.
Не искам да има път и мостове –
да ме открива някой изгубена…
Не искам да гърмят обещания
и вричане в разни баналности!
Силни думи, чувства, терзания –
днес за мен са само формалности.
Също, не искам бурни емоции,
писма и серенади до съмване.
Вече не съм за тези “промоции”.
Лягам преди да се стъмни…
Няма да кажа, че вече не искам,
да обичам и да бъда обичана!
Нито го мога, нито ми стиска,
на себе си да не приличам!
Дали ме очаква, ако е орисано,
сърцето ми да бие спокойно..?!
Тази любов, ако ми е писана…
За него ще бъде достойната!
Капки по стъклото
Луна за двама
Докато си представях
какво си представяш
когато заспиваш,
малка сова обсеби нощта.
Тъжен прилеп разграфи тишината
с объркани, недоверчиви полети.
Оживя тъмнината…
Стискам очи…
Зад неподвижните клепачи,
в застиналия лапидариум на миналото
е покой.
Единствено
промъква се като крадец
най-жълтата
луна за двама.
Просто следващ сезон за обичане
Любовта – това е да искаш
да преживееш с някого всички годишни времена.
“Вино от глухарчета”. Рей Бредбъри
Не ми е тъжно, когато вали.
Просто гледам, как падат листата.
Как се стелят сутрин мъгли,
а по- късно издухва ги вятърът…
Не ми е тъжно, когато вали.
Плача? Не, може би плаче лятото,
за птиците отлетели на юг
или завижда на Есента за позлатата.
Не ми е тъжно. Есен е.
Просто, следващ сезон за обичане.
Вярно, по-студено стана навън…
Затова, в много Любов Ви обличам.
